Отзиви

ВАНЯ БОЯДЖИЕВА

ДУШАТА ТРЯБВА ДА РАСТЕ

Разговор със себе си

Струва ми се, че Иванка Павлова е една много самотна поетеса. Самотна по призвание и по съдба. Но тъкмо това сигурно я свързва най-много с поезията, където тя разтваря сърцето си като нежно цвете. Едно от най-хубавите ѝ стихо-творения “Душата трябва да расте” може би най-точно характеризира нейната същност на творец, чиято душа непрестанно расте, разлиства се, цъфти, зимите не я смразяват, защото според нея “душата е като дръвче, което може да говори”. Иванка Павлова завършва българска филология през 1964 г. в Софийския университет. Изучава и унгарски език вместо западен език. Пише оригинални стихове от студентски години, но започва и да превежда от унгарски и руски. Активното ù свързване с унгарската литература обогатява творческото ù виждане, става понякога нещо като нейно духовно спасение от нерадостната ни действителност. Превежда стихове от Атила Йожеф, Янош Аран, Шандор Петьо-фи, от когото има много преводи: “О, правдо! Ти спиш ли?”, “Славеи и чучулиги” и др., а също и от Лъоринц Сабо и др. По-късно превежда и проза - приказката “Чипике - джуджето великан” на Шандор Фодор и “Бомбе и картофен нос” на Ищван Чукаш. В тях показва умение да вниква в превода на детската проза, която често е по-трудна. Посещенията ѝ в Унгария я даряват с вдъхновение, проличало особено в стихотворението “Будапещенски акварел”:

Кестени есенни, токчета звъннали

в късната вечер в квартала зелен.

Белите сенки на двама, прегърнати

по модиляновски, идват към мен.

Прелестта на Будапеща и нейните кестени е наистина незабравима, но е необходимо окото на поет да ги съзре и нарисува...

А сега пред нас е един закъснял дебют на поетесата - стихосбирката “Градините на сърцето” - с много точно и съкровено заглавие. Тук са включени 100 стихотворения, писани от авторката от 1968 г. до днес. Тези нейни поетични изповеди, появили се със закъснение, имат трайно значение, защото са художес-твено защитени и издават чувствителността на един завършен поет. Те не са само моментни настроения, в тях присъства стремеж към трайни обобщения на преживяното (“Усмивки”, “Прозрение”, “Корен”, “Домът”, “Жена”и др.).

Стихотворението “Разговор с моето бюро” най-добре изразява обречеността на авторката с поезията, нейната интелектуалност и самота, които я обвързват да бъде вярна на самата себе си през време на всички житейски бури. Да се защитава призванието на поет в трудни и продажни времена, е особено мъчително, но достойно, защото враждебните обкръжения и грубата сила диктуват да бъдеш или да не бъдеш истински поет. Павлова е издържала с достойнство този труден изпит. Стихосбирката съдържа три отделни тематични цикъла, които, ако имаше нормални условия, би трябвало да са излезли в отделни книги. Писани в различни времена, свързани с душевните трепети на поетесата, тези три цикъла имат самостоятелна стойност и носят оригинални заглавия: “С горчиви устни”, “Мечта с ухание на цвете” и “Борова сълза”. Не зная точно защо, но на мен най-много ми допада първият цикъл - “С горчиви устни” - струва ми се най-цялостен и завършен, където нейният лиричен портрет изпъква особено добре. Можем да съжаляваме само, че това не е отделна книга. Но това е мое субективно мнение, другите цикли също са хубави.

Правят впечатление с искреността си и вътрешната вглъбеност стихо-творения от първия цикъл като “Привързах ти крила”, “Застоят”, “Птицата все още лети”, “Съвет”, “Душата трябва да расте” и др. От тях лъха непреходна женстве-ност, нежно майчинство, житейско страдание. Вярваме на поетесата, която чувства единствения си син като неразделна част от самата себе си:

Един с друг свързани като кора и плод,

като годишни кръгове неотделими.

Аз и синът ми - две посоки

с едно начало:

аленото цвете

на болката и любовта.

Твърде много неща изразява това кратичко стихотворение, открояващо се с вътрешната си обемност. А в стихотворението “Домът” долавяме сякаш пра-българска мелодия и нещо много съвременно: “Домът живее чрез сърцето./ Сърцето оцелява чрез дома”. Домът на Павлова е в Княжево, в полите на Витоша, откъдето извира нейният поетичен усет за природа, сезони, за любов и красота.

Вторият цикъл “Мечта с ухание на цвете” съдържа по-интимни мотиви, свързани с любовта. И тук, във вихрения танц на любовния екстаз, поетесата пак чувства своята обреченост, преходността на чувството и самота:

Морето е зелено като поглед,

от който няма да избягам.

Притегля ме с прохладна ласка

към съдбоносното си дъно

и меките ми стъпки тънат

в капризен пясъчен килим.

Вижда се, че на поетите със свръхчувствителни сърца им е трудно на този свят, особено в годините на любовта, където живеят като в ад и в рай. Те се страхуват от безсърдечието, раними са, плаши ги увяхналата любов, неразбира-нето. Но Иванка Павлова е готова да страда докрай.

Цикълът “Борова сълза” е доказателство за помъдряването на поетесата. Тя не се е променила, напротив. Тук срещаме едно интересно автопортретно сти-хотворение, което впечатлява с откровеността на признанието. Нарича се “Вре-мето в мен”:

Зрея в мълчанието, пестелива на думи,

вдъхвам уханието на чуждата радост,

по-опрощаваща, едва ли по-умна –

борова сълза върху острие на брадва.

Не бихме пожелали на поетесата да бъде “по-умна”, защото няма да ѝ подхожда. След като е била дълги години редакторка и преводачка от руски и унгарски език, сега Павлова е учителка в Обеля, където се раздава на подрастващите млади души. И сякаш така трябва да бъде...

Нейното истинско вдъхновение иде от Княжево, от силуета на Витоша, от-

тук е коренът ù. С присъщата си скромност и лаконичност тя признава:

Сърцето пуска корен само там,

където детството го е люляло.

Редуват се сезони, тъне в бяло

оранжево-бакъреният храм

на Витоша, която извисява

у мене неизменно силует

и ако ме признаят за поет,

на свой дял тя ще има също право.

(“Вдъхновение”)

Тук сравнението на Витоша с оранжево-бакърен храм е не само много оригинално, но и много затрогващо.

Голямата искреност, стигаща до пълно откровение, усещаме почти нався-къде в стиховете на Павлова. Най-добре проличава това в “Истинският ми живот”:

Истинският ми живот започва тука,

в самотата на дома ми.

Двойницата ми си отпочива.

Тя е уморена от дълга си

да се среща с хора, да говори

и да се усмихва като всички.

Но когато в стаята остана

с тишината на предметите, отново

чувам сърчицата на минутите

как уплашено туптят. Сега

аз от клетката ще пусна

моите дресирани зверчета -

чувствата и мислите, които

цял ден зад челото ми стояха.

Тази обреченост на самота е може би истинското щастие за твореца, тя не го напуска до края на живота. Но с годините, с възрастта неминуемо идва мъдростта, без да загуби чувствителността и младостта на сърцето. Особено хубаво е, че поетесата Павлова оставя сърцето си отворено за градините на радостта и добро-тата. Тя изповядва: “Завръщам се при простите неща,/ усмивката ме сгрява като лято” (“Възраст”). За истинския поет няма възраст, въпреки че поетесата възкликва в образното си стихотворение “Слънцето слиза в клоните”:

Слънцето слиза в клоните.

Доброто пуска ластари.

По-отзивчиви са сетивата ми.

Уча се да бъда стара.

Но ние, нейните почитатели, усещаме, че душата ѝ е все така млада, която расте “като дръвче, което може да говори”. Затова ще я слушаме и ще ѝ вярваме. И тя няма да бъде вече толкова самотна, защото поезията ще я спасява от алиенацията, ще я сродява с живота и с радостта.

АНИТА КОЛАРОВА

“…И СЪЗИРАМ ХУБОСТ НЕИЗТЛЯЛА”

(Бележки върху поезията на Иванка Павлова)

През 1979 г. издателство “Народна младеж” представи съобразно възпри-етата тогава рутинна практика поетесата Иванка Павлова заедно с други поетични гласове в книжката “Петима млади поети”. Затова “Градините на сърцето” – издателство “Лице”, 1993 г. – е първата самостоятелна поетична книга на тази утвърдена поетеса. Книгата включва всъщност стихосбирките “С горчиви устни”, “Мечта с ухание на цвете” и “Борова сълза”.

Малко е да се каже, че тази поезия се чете на един дъх. Свежестта и зре-лостта на произведенията, изстраданите пориви, дълбоката изповедност, търсенето на хармония с природата и най-вече култът към красотата са може би най-притегателното нещо в тази поезия.

Правя тази най-обща характеристика с уговорката, че всеки читател ще я открие, възприеме и изтълкува посвоему, а моята задача е задачата на един вре-менен Вергилий в ада и рая на изящната словесност. Впрочем трите стихосбирки, вместени между едни корици, се възприемат като лирическа повест на един осмислен от красота живот.

Без да е поет философ, Павлова познава терзанията на неудовлетворения дух, радостта на творчеството, опиянението на любовта и задържаното мигно-вение. Нейната поезия ни облъхва с драматизма си, който като подмолно течение напира дори и там, където стихът наглед е огледално спокоен.

Лирическата героиня на Иванка Павлова умее да се разграничава от примитивните и дребни страсти (“Мрак”), както и от лицемерите (“Снимка”). Тя никога не афишира греховността си (вж. “Грешница” на Ваня Петкова), но съзна-ва, че “не е човешко да си светец”: “И ти разбираш – даже сгрешил,/ белязан с разни окови,/ че в своя грях най-жив си бил,/ преди да се смалиш отново” (“Утеха ли”).

Личната драма прави чувствителността на поетесата по-изтънчена. Само-тата е изстрадана до кръв, платена е с раздялата:

Купчината събрани дрехи прилича

на пръст до незасипан гроб.

Ще спуснем в него първата си вечер…

(“Гроб”)

Свободата е купена, или по-точно разменена срещу любовта: “закичих самотата си/ с червеното перо на свободата”.

Прозренията, че застоят е най-сигурното нещо и най-страшна е първата стъпка, че човек се смалява в своята безгрешност и сме живи благодарение на корените си, че страданието най-трайно ни сродява, че “прокълнатият и нада-реният/ са единствено съизмерни”, правят стихотворенията “Без стон”, “Преоб-ражение”, “Времето в мен”, “Сняг”, “Човешки пейзаж”, “Разговор с Бодлер” и други едни от най-вълнуващите:

Храната ми е като на овчарите.

Душата ми по чудо се смири

пред заника олтарен, пред върхарите,

пред подвига на мравките дори.

(“Преображение”)

В “Градините на сърцето” измръзналата земя кънти от подковани подметки, устните напъпват като цветя, топлите яки са галещи лапи и всеки образ попада направо в сърдечната ни памет, за да го носим дълго и завинаги. Затрогваща, но борбена, а не сантиментална е поетесата, когато воюва с блудкавата, безплодна красота на фалша, защото истинската красота е “топла като кръв от рана”, защото тя е във всеотдаването, а не в нарцистичното самолюбуване: “Когато дъщеря ви се роди,/ строшете в своя дом огледалата” (“Към бащите”).

Идеята за истинската красота, въплътена в доброто, откриваме и в “Сняг”, но в съвършено нова интерпретация, защото поетесата не се повтаря. Тук земното и небесното са си дали среща в чудото на снеговалежа, чиято конкретна картина постепенно прераства в алюзия за вечното добро. Въплътено в небесния благослов, то идва над нас не да вземе, а да ни даде. Ето първата и третата строфа на стихотво-рението:

Тръгва от небето – чист, кристален,

брат на висината, тих мечтател,

с риск да се стопи, да го окалят,

да изчезне без следа в земята.

Нито се бои, че идва старост,

нито колебание познава.

По-щастлив от земните Икари:

в падането се осъществява.

И вие разбирате, че цялото стихотворение е една метафора, чиято поанта е особено силна и богата. Земните Икари със своите амбиции за бърз летеж са дребни лилипути в сравнение със свещенодействието на библейското добро – безкорист-ния сняг, който “в падането се осъществява”.

Уловила във възхитителен образ библейското добро, поетесата му проти-вопоставя човешката жестокост. Каква екзистенциалност лъха от етюда ѝ ”Чо-вешки пейзаж”. Тук със силата на един Валери Петров (“Палечко”) тя вниква в изконно човешкото, въплътено, като ирония на съдбата, в жестокостта, онази единствено позволена ни от Бога коледна жестокост на омърсяването в обред-ността на жертвоприношението:

…ту се понася, ту заглъхва –

от синкавия нож задавен –

викът протяжен на свинете.

Дошъл от празнични дворове,

безпомощен и безнадежден,

ръце протяга към небето

и капе в локвички червени

по чистотата на снега.

(“Човешки пейзаж”)

Това не е умозрително съчинение, а изстрадана поезия. Стихът – класически или свободен, е овладян до съвършенство. До блясък изчистените форми и линии, филигранното стихосложение говорят не само за действителна дарба, но и за взискателен творец. Поетесата съзнателно се пази от патоса, но тя е дълбоко патетична зад външната, привидно спокойна фасада на своите лирически по-стройки.

Иванка Павлова умее да улавя образи и характери в движение, рисува запомнящи се портрети, сблъсква и драматично съвместява несъвместими неща – “Интервю”, “По стълбите”, “Грозде”. Някои нейни стихотворения са привидни фрагменти, а съдържат епическа многопластовост:

Затварят в бъчви гроздовия сок

с ръце, окървавени от насилие.

Гладът за слънце го взривява…

(“Грозде”)

Дълбоко искрена, тя може да бъде пастелно мека и слънчево сияйна, непримирима (“Фар на брега”) и примирена (“Мъже”).

Любовта е намерила плът и кръв в “Мечта с ухание на цвете”. Тук пое-тесата предлага завидно разнообразие на душевни състояния. Лирическата геро-иня е ту жертвоготовна до самоотричане (“Ела сега”, “Страх от Итака”), ту над-менна като кралица (“Предизвикателство”). Оригиналните сравнения и метафори изострят сетивата. Любовта е “ягодова кръв”, “болка на кора”, вълна, която те залива, поглед, от който не можеш да избягаш, нито да се завърнеш, мъчително, но невъзможно изтръгване от другия човек. Чрез своеобразния контрапункт: “Ще те накарам да ме имаш – далечна като хоризонта”, се изгражда сложният характер на лирическия субект – конгломерат от противоречия, но именно затова неутолим, цялостен дух. С премерено изящество Иванка Павлова извайва еротичното (“Къпещо се момиче”, “Тогава”, “Морето е зелено като поглед”). Влюбената жена в акта на любовното отдаване е “като ядка крехка/ на дрехата без меката защита”, а мъжът е “косач, отключил всички аромати”. Хубави са всичките 26 любовни стихотворения, но най-интересни са “Котката” и “Предизвикателство”. Сякаш в двете авторката се побира цялата – с всичките си човешки и творчески качества. Ако приемем, че лириката също търпи някакъв сюжет, то той се изчерпва в “Котката” в следните две изречения: жената е в стаята с любимия, който гали ръцете ѝ, когато с драскане по вратата неговата котка го принуждава да отвори, и в очакване да бъде помилвана е враждебно отхвърлена затова, че е попречила на любовната игра. Котката и жената напускат стаята. Зад този банален сюжет стоят обстоятелства, далеч по-сложни. Налице е преди всичко драматична колизия. Тя е в трите персонажа – мъжа, жената и котката. В стихотворението се очертават следните фрагменти:

І фрагмент: Котката показва присъствието си, макар и зад вратата – “Задраска по вратата, предявявайки/ правата си над нежността ти”.

ІІ фрагмент-ретро: Изясняват се “правата” на котката. Тя е носила разтуха и топлинка. Още в експозицията читателят е нащрек – котката предявява права за човешката нежност, но какво пък толкова, тя е животинка. Глаголът задраска, означаващ действие, тъй типично за котките, които, знайно е, имат нокти, носи знака на нетърпението. Под този знак минава експозицията: котката иска да знае какво става в стаята.

ІІІ фрагмент-ретро: Изясняват се “правата” на котката. Тя е носила топли-на в дългите вечери на мъжката самотност. Мъжът, сякаш болен от амнезия, е забравил зимната си самотност, когато

… в съблечените клони на дърветата

се е полюшвала измръзнала луната…

“Съблечените клони” и “измръзналата луна” напомнят мъжката и женската гола плът, помежду им причастието “полюшвала” в минало несвършено време е спо-лучлива, завоалирана, дискретна алюзия за интимния контакт на половете. Антитезата измръзнала луна – топла козина априори дава превес на топлото, отвежда мисълта към животворящата топлина. А цялото съчетание “златистата ù топла козина” напомня златните отблясъци на огъня в огнището на любовта: “гальовно си заравял пръсти/ в златистата ù топла козина”. Явно е, мъжът е длъжник за топлината.

ІV фрагмент – състои се само от един стих: “Премина древна тръпка по кръвта ù” – адски силна завръзка, в която се събират всички атавистични сили. Котката престава да се възприема като такава, макар че котешкото е неотменно опазено. Човек неминуемо се превръща в древен индус, в носител на съзнанието Кришна и вярва в човешкото прераждане.

V фрагмент – “Когато ù отвори, тя се стрелна/ към коленете ти в очакване”. Двата глагола -“отвори” и “стрелна”, са заредени с динамит. Драма-тичното очакване е пълно с надежда и съмнение. Хиляди могат да бъдат нюансите на женското очакване, което е изваяно с психологическа дълбочина чрез очакване-то на малкия красив звяр. Етюдът е “изигран” поразително.

VІ фрагмент: “Но твоите ръце държеха моите” – втора завръзка, кате-горично очертаване на персонажите, т.е. на триъгълника

VІІ фрагмент – ревността влиза в действие: “Две жълти цепки с укор ме прерязаха” е съобщение за началото на драматичната борба.

VІІІ фрагмент-кулминация: “С упорство, с отчаяние, с омраза/ тя се опита да се вкопчи в тебе”. Пуснат е в действие целият арсенал от възможни и невъзможни средства за борба. Със зъби и нокти се търсят изгубени права. Градацията “с упорство, с отчаяние, с омраза” + глагола “вкопчи” в минало свършено време, свършен вид задълбочават драматизма на страданието. Сцената е изключително жива от състоянията на душата. Нажежават се до бяло надежда, отчаяние, привързаност, всеотдайност, невъзможност да се изтръгнеш от любимия човек.

ІХ фрагмент – нова антитеза. Вкопчването е срещнало враждебност, нераз-биране, отхвърляне, бърза, неоправдана развръзка, в която ти се отнема последният шанс: “но ти с враждебност я отхвърли”.

Цялото стихотворение е една условна житейска люлка, перпетуум-мобиле, ирония на съдбата. В неговите едва 17 стиха със знака на динамизма са белязани 15 глагола, 1 страдателно причастие и 1 деепричастие. И което е най-изумителното в това наглед тъй простичко стихотворение, котката има многозначна роля, тя е лице с много лица. С еднакъв успех тя би могла да се превъплъти и в ролята на майка, и на сестра, и на дъщеря на мъжа, би могла да бъде дори неговото изкуство или въображение, но в никакъв случай не е само тривиалният образ на отвърг-натата любов. А човешките отношения вътре в триъгълника могат да се тълкуват и да не се тълкуват, според предпочитанията ни, в духа на Фройд. Но следва

Х фрагмент-епилог: “И не видя – безшумно с нея/ и аз напуснах твоя дом”. Финалът като че ли става начало на нещо ново. Оскъдно набелязаният досега само с начален щрих лирически субект, през чийто поглед наблюдаваме събитията, придобива нови измерения. Иззел правата на котката несъзнателно, той едва ли се чувства виновен за съдбата ѝ. Древната природа на жената действа съобразно атавистичния порив. Тя предпочита съчувствието, съпреживяването към отвърг-натата, към поруганата. Котката и жената тук са вече едно цяло. Жената влиза в кожата на котката. Тя напуска мъжа заради котката вътре в себе си, заради достойнството на всички оскърбени, и то не толкова водена от прозрението, че ограбеното щастие не е щастие, колкото до съзнанието, че духовната пустош и емоционалната амнезия не заслужават да бъдат обект на вярност и любов. Завидна е лекотата, с която е изведена идеята. Модерното се постига не със словесна еквилибристика, а чрез неочакваното решение на проблема.

Не по-малко интересно е стихотворението “Предизвикателство”. И тук сме впечатлени от фината метафоричност. Към кого е това предизвикателство? Кой е адресатът, пред кого афишира лирическият Аз своето “високомерие”? Оправдано ли е то? Един по-бегъл поглед ни отвежда към темата за борбата между мъжа и жената за превъзходство. Втръсналата тема за еманципация. Лирическата героиня сама подчертава ръста си, като се сравнява с най-високата ни планина:

Една Рила – самотно бяла –

в профила ми се оглежда…

Разбира се, Рила има и друго значение – автобиографично (Иванка Павлова е родена в Самоков.) Тя е родната Итака на поетесата. Пренебрежителността към ухажорите-джуджета се обяснява не само с това, че Пенелопа чака единствено достойния за нея Одисей. Тук има нещо друго:

И закръжавате като над остров

над моята територия ничия,

огряна от белите кости

на едно-единствено обичане…

Цитираното четиристишие в съчетание с уж случайно изтърваното “тъжни момчета, редници на поезията” внася дълбочина и измества първоначалния център. Тук вече наистина става дума за нещо съвсем друго: предизвикателството е към онези, които имат претенции към поезията, но макар и побелели, едва ли ще бъдат някога повече от редници. Не е игра, нито неволно натрупване на опреде-ления стихът “моята територия ничия”, защото той ясно показва: истинската поезия остава тера инкогнита дори за призваните, за изстрадващите всеки образ, всяка идея, всеки детайл. Обречените на “едно-единствено обичане”.

Последният цикъл “Борова сълза” е най-успокоен и умъдрен. Поетесата се връща при “простите неща”, отказва се от “приятелства и срещи”, скъперни-чески цени времето (“Възраст”). Но учейки се на зрелост, тя продължава да бъде онова закачливо младо момиче, запазило у себе си детското, клекнало пред щурчовата къща. Много настроение носят стихотворенията “Крушата”, “Преоб-ражение”, “Урок по безстрашие”. В градините на човешкото сърце живеят заедно красивото и грозното – “гледам силуета разкривен/ и съзирам хубост неизтляла” (“Крушата”), доброто и злото – “ръка случайна ружите обра” (“Преображение”), страхът и безстрашието – “хайде, сине, ела/ да погледнем в очите нощта” (“Урок по безстрашие”). И колко тъжно е и същевременно прекрасно, че не бащата, а плахата майка е тази, която ще даде първите уроци по безстрашие на сина в един мъжки свят, страдащ от амнезия, и ще го води през градините на сърцето към най-добрите нравствени ценности.

Иванка Павлова е роден поет, а не версификатор. Въпреки типично жен-ските преживявания и теми, нейната поезия не бива да се свежда до понятието “женска”. Въпреки известни реминисценции, тя открива в думите скрити сили и възможност за асоциативност. От необичайните понякога сцепления на думите тя изтръгва особени нюанси, по човешки трогателни интонации. Лирическото ѝ дарование се изразява и в открита потребност от общуване с хората, които тя искрено и гостоприемно води в градините на сърцето си. Дано и занапред в тези градини да има свежи цветя с топли багри и неувяхващ аромат!

---

Павлова, Иванка. Градините на сърцето. (Стихотворения).

С., Лице, 1993, 112 с.

ХРИМ ХРИСТОВСКИ

…Тя пише стиховете с душата си…

ГРАДИНАТА НАВЯРНО Е ДУШАТА

Есе за поезията на Иванка Павлова

Да не започна с думи да те хваля, поетесо, и да усетим, че потъваме в лод-ката от думи…Това е святото начало за подлеца: да те замеря с думи и после да те удави заедно с тях.

Аз ще навляза сам в твоята надиплена от мъдра доброта градина. И ти ще чуеш как без думи проверявам: тръни има ли и запустение в душата ти.

Да, има. Ранена си с горчиви спомени. И точно затова си връх и корен тук - в градинката, населена с твоето сърце.

Ето вик от тебе:

И ми е страшно да се гледам –

почти отвъдна между живите:

един до кръв оголен нерв,

едно воюващо мълчание.

Стоиш и слушаш: дърветата наоколо са пълни с доброта. Като твоята. Но все пак ти не бързаш да докоснеш това, което ти принадлежи по право. Казваш си:

Не изпреварвай срока на узряване:

нещата се наливат с аромат

единствено за търпеливата ръка.

Ще трябва да захвърлиш като плод,

излъгал твоите надежди,

прибързаните си приятелства…

Бъди въздържан, но и не забравяй

за риска благороден на сеяча

да повери отгледаното зърно

на случая непредвидим.

Другата ти стъпка в градината-поезия, изглежда, е моралът. Това личи от заглавието на книгата ти – малко старомодно ми се струва да споменеш изтър-каната дума “сърце” – страшно задължава.

Колко задъхано обаче ти се стремиш към своето високо издигнато цвете – морала в твоята човешка градина. Там са нужни сетивата на детето, което стои пред витрината като пред свое някакво море. Ти си поела голяма отговорност да му дадеш това море, да отпътува то с кораба на своите мечти.

Странно виждане имаш, поетесо, за любовта. Там започваш с невероятна искреност:

Не е човешко да си светец –

страшно е да си безстрастен.

Тези са думите – прозорец за всичко, което ни заобикаля в днешното кухо без-времие. А в любовта безвремието означава подлост към самия себе си, към всички и всичко, което ни заобикаля. Затова

Душата трябва да расте,

като дърво да се разлистя,

да зреят плодовете-истини,

за да избухне нов цъфтеж.

……………………………

Душата е като дръвче,

което може да говори.

Любовният мотив в стиховете ти е чувствен, но гори и от топли чувства. Жената в теб не може да забрави нищо от красотата ѝ – дори подлостта и горчилката са приели философията на мъдрата, препатила жена и майка.

Но разбира се, в любовта ти разпознаваш много лица. Иронията ти допада. Пред мъжете ти си предизвикателно точна: въпреки че са на “ти” с живота, те се завръщат в дома си и се навеждат по навик над лицата “на своите припомнени жени”.

В твоята градина-любов има невероятна сила – да си там, да си вътре в своята обреченост към любимия човек. В тези стихове ти поднасяш големия си дар към българската поезия. Ето:

Вълната ме заля и дъх не ми остана.

От алени звезди кръвта ми пламък стана.

Улегнала вече, с обгорени крила, но цяла и винаги вдъхновена, ти търсиш зад стените на своя дом и самота, и вдъхновение. Навярно се досещаш за Емили Дикинсън – за тази смела несретница, сътворила цял един свят, цяло едно миро-здание зад стените на своята крепост-дом. Неслучайно тя е твоята голяма учител-ка. В дома ти има нещо от голямата душа на поета. Само той си го знае.

Преклонението пред любимите книги, снимки и спомени не е робство, битовизъм и не знам какво си. Защото там е раят на твоето дете. И ти си майката – грижливо отброяваща тревожното махало на годините му, нежна, силна и малка пред възмъжаващото момче. Затова в стиховете за сина ти има нещо трогателно ханчевско, лично, съкровено и строго, само твое, табу за онези, които ще търсят смисъл в тревогата на великото ти майчино чувство.

Това се опитах да кажа. Без претенция, че те представям с цялото ти творчество. Но бях искрен да забележа високото ти поетично дърво в градината на сърцето. Знам, един кестен има своя власт, когато живее и цъфти. И жената е подобие негово. Както е изразил моята мисъл Пабло Неруда:

Истинска жена, узряла ябълка,

огнена луна,

мирис на водорасли, на тиня,

на слънце…

Каква е тази древна нощ,

която се усеща в тебе?

ИВАН ХРАНОВ

РАЗГОВОРИ В ГРАДИНА

Градините и лабиринтите са две коренно различни пространства. В лаби-ринта като че ли всичко е разхвърляно и хаотично, сякаш няма никакъв ред, никаква подреденост. Като че ли абсурдът е пълновластният господар и понеже сякаш няма закони, там може всичко. Това, разбира се, е привидност, зад която лежи една по-особена логика, за която обаче сега няма да говорим. Сега темата ни е противоположното понятие на лабиринта - градината. Градината предполага ред, порядък, целесъобразност и хармония. Градината предполага уравновесен космос, чиито закони са или известни, или най-малкото предвидими, или изчислими. Градините са символ на красотата, поддържана с целеустремени усилия.

Стихосбирката на Иванка Павлова ”Градините на сърцето” съдържа на пръв поглед скрит парадокс. Обикновено асоциираме сърдечните думи с алогични, ирационални чувства и подбуди. С тази книга поетесата сякаш иска веднага да ни убеди, че сърцето, сърдечните вълнения и човешките чувства могат да бъдат оазиси на спокойствие, помъдрялост и извисеност.

Първата част на стихосбирката ”С горчиви устни” е много добре симво-лично обрамчена: тя започва със стихотворението “Разговор с моето бюро” и за-вършва със стихотворението “Разговор с Бодлер”. Признавам си, че когато чуя името на този гений, думите ми секват и веднага съм склонен да кажа: “Тогова не коментирам”. Изисква се голяма поетическа дързост да се обърнеш към Бодлер. За щастие, в това свое най-силно стихотворение Иванка Павлова е успяла – успяла е да улови атмосферата на Париж и духа на големия своенравен естетически бунтар Бодлер. Това стихотворение не може да се преразказва, няма смисъл да се анали-зира, то просто трябва да се прочете.

Втората и третата част на стихосбирката, съответно “Мечта с ухание на цвете” и “Борова сълза”, ни представят една зряла и умъдряла поезия, поднесена с овладяна емоция и умело боравене с художествените образи. На много места можем да видим образите на мъдрата зрелост. Например:

Скъпернически времето ценя.

Отказвам си приятелства и срещи.

И знам: отнема ни едно денят,

но заникът ни дава друго нещо.

Като дете се уча в зрелостта

да съм щастлива с малко, да прощавам

и трезво примирена с възрастта,

зърното от осила да отвявам.

Това е финалът на стихотворението “Възраст”. Философските идеи за тър-пеливо спокойствие, за мъдро изчакване, за осланянето на непришпорвания естествен ход на времето, което носи узряването, се виждат в творби като “Грозде” - нека дадем цялата миниатюра:

Затварят в бъчви гроздовия сок

с ръце, окървавени от насилие.

Гладът за слънце го взривява:

как мъченически се блъска,

опасан с обръчи и безпросветност.

Бучи гневът му в гъстата мътилка,

дордето се избистри мъдрата му сила

и потече по хладните му жили

заканата на огнената кръв.

Или пък в началото на една друга миниатюра – “Съвет”:

Не изпреварвай срока на узряване:

нещата се наливат с аромат

единствено за търпеливата ръка.

В унисон с темата за мъдростта е образът на мравката, който често се появява в поезията на Иванка Павлова. “Преображение” завършва така:

Душата ми по чудо се смири

пред заника олтарен, пред върхарите,

пред подвига на мравките дори.

В “Блян” детето “ще разбира мъдростта на мравките”, а когато бившето дърво вече е преобразено на бюро, става следното:

...Стъпки. Някой идва. И си тръгват

мравките от твоята кора.

Мравката се превръща тук в един особено сполучлив символ на търпе-ливия, зрял и умъдрен труд.

Зрялата мъдрост не лишава стихосбирката от лирични любовни чувства - напротив, тя ги задълбочава, кара ги да работят в дълбочината на мига, а това - от опит знам - е едно много трудно начинание. Стихотворението “Докосване” завър-шва така:

Опитвам се да запечатам трайно

чрез сетивата си мига голям,

а после нежни имена ще дам

на неговата вечност и безкрайност.

А ето как богатата многопластова образност на тази поезия извежда мотива за мига с един финален акорд, който има и буквален психологически заряд:

Усети ли мига на звънък пчелен полет?

Полепна мед по моето сърце от тебе.

И ако беше цвят - сам чашка би разтворил.

Зелен е вятърът. В кръвта витае пролет

и нежността ни мъчи с трудни ребуси.

От себе си ли се боиш, та все говориш?

Навярно всички сте забелязвали, че когато сме най-смутени, най-много напираме да говорим, като че ли това е някакъв еквивалент на положението: “Нападението е най-добрата защита”.

Не трябва да подминем и множеството стихове, които говорят за дълбоката, истинската майчина любов. Те са много интимни, много искрени и добре уплът-няват поетичната тъкан на цялостната стихосбирка. В “Градините на сърцето” поетесата ни предлага зрели и осмислени разговори за нашите чувства, за нашата жадна душа.

ПОЕТЕСАТА И ПРЕВОДАЧКАТА ИВАНКА ПАВЛОВА

Въвеждащи думи на преводача Нино Николов

на вечерта в Унгарския културен институт,

на 19 февруари 2002 г.

Човек може да пребъде и като капките на капчука, ако чука на едно и също място. Постоянството е едно от най-добрите човешки качества. То превъзмогва сезонните отчаяния и общочовешките несправедливости. Важно е да си постоянен и да си гледаш обикнатата работа.

Разбира се, нещата винаги са по-сложни, колкото и да се представят за простовати. Така е и с хората, и с творците, които търсят изход от житейското еднообразие. Работата ни помага да осъзнаем дълбочините на живота. Мързелът ни разпилява по облаците и ветровете, които също са плодоносни за талантливия. За бездарния, естествено, не е плодоносна и работата.

Да, но кой стои на тази граница между дарно и бездарно? Кой вдига бари-ерата пред таланта? Кой има толкова време и толкова щедро сърце, че да се за-дълбочи в индивидуалността на прииждащия талант, камо ли да я насочва по-късно? Никой, освен самият носител на таланта, стига да самоосъзнае собствената си грижа за него.

Тъкмо тази работа извърши Иванка Павлова през последните десетилетия, за да ни зарадва със запомнящи се стихове и преводи на стихотворения. Няма да скрия, че преди десетина години, по-точно през 1993 г., когато Иванка Павлова представи в Унгарския културен институт първата си самостоятелна стихосбирка “Градините на сърцето”, бях приятно учуден от постигнатото, попило в себе си поуки и от унгарската, и от руската поезия. Преводачката бе помагала на поете-сата, която я бе вдъхновявала. Казвам всичко това, защото познавам и първите 15 публикации на Иванка Павлова в сборника “Петима млади поети” на издателство “Народна младеж”, излязъл по-рано.

ХОРИЗОНТ. ДОМ

(Послеслов)

Бъди благословен…Блика радостта, родила се от силата ми, даже като капка малка. Зрея в мълчанието, пестелива на думи, вдъхвам уханието на чуждата радост. Но когато в стаята остана с тишината на предметите, отново чувам сърчицата на минутите как уплашено туптят. Обичам Жак Превер, Константинос Кавафис и Атанас Далчев, любими ми са именно затова Петьофи, Дюла Ийеш, Льоринц Сабо, Дежьо Костолани, Шандор Чори от унгарските лирици. За предметността, за умението им да вникнат в простите неща. Голяма е задачата, защото не само смел език е нужен, но и ухо. Чувството свързва волята с говора. Чрез чувството волята влияе на говора. Чувството е езикът на говора. Уморих се сред неволя в чужд край, в чужд дом да живея. Гнети ме с грижите си тоя свят размирен. Известна болка изпитах, че трудно стигнах до публикуване. Докато повярват в моите възможности. Няма оценител, който да даде стих срещу разрушени думи. Душата е като дръвче, което може да говори. Домът живее чрез сърцето. Сърцето оцелява чрез дома. Истинският ми живот започва тука, в самотата на дома ми. От милиард възможности нима съдбата избра случайно тази? Винаги съм бранила независимостта си – до житейски и творчески победи. Откривах си поетите, доверявайки се на собственото си предпочитание. При съставянето на книгата ме водеше вътрешното ми убеждение. Търсех някаква цялост, портрет на една литература, общ поглед. От край до край Унгария обходих. Лицето ѝ, душата ѝ видях. Не бях сред чуждия народ безрода: сродих се с него, щом го опознах. Обикнах те, преди да те познавам. От Пустата ти моят татко донесе вятър в своите коси. Жребче унгарско – то е мой Пегас, родено в синия простор, обича Пустата голяма. Ето лозницата с грозде узряло – греят сълзите ѝ сладки в нощта. Като в България. С нея сравнява тука сърцето ми всички неща. И твоят странен чужд език упойваше с мелодика красива. Когато слушам твоя глас, аз виждам длани с хляб и вино, уютна стая в зимна вечер и нежен профил на жена. Мисля, че хората с творческа нагласа носят особена енергия, която не им дава покой. Дали ще пишат стихове, или ще превеждат чужда поезия, дали ще фотографират, или ще рисуват – все едно! Това им дава възможност да изявят себе си. Изкуството – авторско или преводаческо – е форма на обич към света. Сред тишина „Внимавай!” в своето сърце дочувам аз. Пази това, което тук блести над нас. Черният жребец препуска, камъкът искри под гневните копита. Днес за него плача. Хоризонтът врязва острието си в очите…

Не е ли словотатство, словоблудство това – да се смесват думи по горния начин. Авторката е именно срещу… Не обича самоцелните модернизми, сигурно не и новоизкованите мои думообразувания. Да, в първия пъстър, дълъг, обаятелен абзац се срещат само изрази от Иванка Павлова – изповедни, на унгарски поети, но пресътворени от нея, от песни народни, от нейни собствени стихотворения… Колкото и близкородни да са те, колкото и да извират от и да минават през нея всичките, би трябвало да са важни при превеждането пределът, границите на мислите, ритъмът на изказа. Струната е една, вятърът е различен. Синорът е благ. Вече е късно обаче – послесловът, този, се ражда, пише се като саморегулиращ се инстру… За да има сега и мои български мисли… да броя може би мога още: 39 автори, сред тях 7 поетеси. От близо 5600 преведени от Иванка Павлова унгарски стиха тук намират подборно, уютно място 3000. Получава се домашен хоризонт, емоционално пристрастна панорама – от неизвестен автор, живял през ХІ век, до почти неизвестен за мнозина унгарци съвременен поет, който, за жалост, вече не е сред живите. Низът от цитати, букетът без кавички в първата „строфа” от това писание започва с „Бъди” и завършва с „острието в очите ти”. Проверете, скъпи читателю! Първо бяха те, унгарските поети, така е, накрая сте вие, читателю, след и пред е тя, интерпретаторката. Прониква, свързва, сътворява.

Скромна, криеща се в стихове. Първия си превод прави през 1960 г., когато учи унгарски език вместо западен (завършила е българска филология). Единствената ѝ самостоятелна стихосбирка е от 1993 г. („Градините на сърцето”); първият ѝ преводачески сборник – „Цветни мастила” – настоящият, стоящият пред вас.

Чака търпеливо, чете, подбира, намира думи изкусно. Тук мога да съм меродавен – унгарецът литератор. „Сега за цветни мастила мечтая” – четем в неин превод класика Дежьо Костолани. Мечтаейки, създава. Пресъздава и Дюла Ийеш на родния си език: „Когато се докосваш до нещата, от тях остава нещо ново, читателю, в ръката ти, нали?”

Дьорд Сонди

(Послесловът е отпечатан в антологията

на унгарската поезия „Цветни мастила”,

издадена от ИК „Стигмати”, 2005 г.

РЕЦЕНЗИЯ ОТ ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА

ЗА СТИХОСБИРКАТА “МЕЖДУ ДА И НЕ”

Не всеки ден се случва да разтвориш страниците на прекрасна книга. “Между да и не” на Иванка Павлова е именно това: една прекрасна книга. В нея авторката оставя на нас, читателите, най-съкровеното: истината за своя необикновен живот, защото всеки човешки живот е уникален. В размисъл и тъга тя хвърля поглед назад към близкото и далечното минало, за да ни направи съпричастни на своя поетичен свят.

Всяка великолепна книга е едно щастливо откритие. Житейската поетична изповед на Иванка Павлова е за нас едно от щастливите открития. Увлекателните ѝ страници ни карат да потънем в нейния житейски космос от 70-те години до днес. Но най-изумителното на тази книга е литературният ѝ блясък. Искрено вярвам, че тя ще влезе в златния фонд на българското художествено слово. И не само защото всяка дума е изстрадана и изплакана. Не само защото всеки ред е написан с капки кръв от сърцето. Но преди всичко се наслаждаваме на забележителния поетически талант на авторката. Ако той липсваше, страданията ѝ щяха да са низ от печални случки.

Ако Иванка Павлова не бе надарена с вълшебния дар да пише, не бе така упоително изповедна, лирическата история на живота ѝ щеше да е хроника от изредени факти. Но нейният поетически талант отрежда на книгата високо място и надявам се, щастлива литературна съдба.

Когато взех в ръцете си книгата на поетесата Иванка Павлова, първо се очаровах от художественото оформление. Корицата на художника Красимир Апостолов е скромна, семпла, не крещи със силни готови внушения. Тя е скромна като самата авторка, но много дълбока и смислена. Заглавието първо ме насочи към известна естрадна песен, но то има друг, дълбоко философски смисъл. Животът протича между “да” и “не”. Това е нашият категоричен или не житейски избор, в който “може би” има много малка роля.

Мото на книгата е мисълта на Салваторе Куазимодо :

Човек е сам върху сърцето на земята,

пронизан от едничък слънчев лъч,

и ненадейно пада вечерта…

Тази всемирна самота се прокрадва като нишка от началото до края на книгата – самота, пронизана от слънчев лъч.

Винаги съм смятала, че всеки човек таи в себе си голяма, навярно единствена писателска тема: тази на своя собствен живот. Всеки има в душата си необикновени спомени, приключения, покъртителни страдания или големи радости. Всичко опира до думите. Ще може ли да ги излее с дар? И да направи нас, читателите, съпричастни?

Книгата “Между да и не” съдържа четири поетически цикъла, наречени “Съзерцания”, “Миражите на любовта”, “Душата странница” и “Прозрения”, 35 тристишия и поемата “Разместване на пластовете”. Първият цикъл, неангажиращо наречен “Съзерцания”, включва стихотворения като: “Разсъмване”, “Нощна миниатюра”, “Пътуване”, “Носталгия по морето”, “Тъга”, “Тяхната къща”, “Съпрузи”, “Пренасяне в апартамент” и други. Тези т.нар. съзерцания са обединени от чувство на носталгия, тъга по морето, есента, лятото, акварелни щрихи на разсъмването, късния час, пътуването, делника…

Опиянена от съзерцаването на природата, поетесата ни пренася в своя носталгичен свят, който е едно пътуване във времето. Ще си позволя да цитирам стихотворението “След тях”, написано през 1969 г.:

Тоя дом е така уморен

от стъпки и гласове.

С алени цветя по прозорците,

с ъгли, потъмнели от дим,

тихо и бавно умира.

Като две сенки двамата старци

още му дават живот.

След тях ще посърнат лехите с пипера,

където вехтееше черната кърпа на баба,

ще зеленяса коритото под чучура,

в калта ще засъхнат следи от копита.

Ще се засели вътре тишината

и паяжината ще оплете

сребриста мрежа от забрава.

Оказа се, както и очаквах, че най-силните и най-вълнуващи стихове са посветени на най-близките хора, на любовта, истината, смисъла и живота. Вторият цикъл – “Миражите на любовта”, ни насочва към най-човешкото чувство. Той включва стихотворения като: “Обичам те”, “Портрет на една мечта”, “Тежко ни е заедно да бъдем”, “Сгрешихме”, “Къде отиде чувството, което”… Любовта не е мираж, тя е конкретна и персонална, автентична:

Съдеха те, че си непокòрен,

съдеха ме, че не съм красива,

но вървяхме хубави и горди,

стиснали ръцете си щастливи…

Иванка Павлова е толкова автентичен и физиономичен творец, че не може да бъде сбъркана с никой друг. Огромната ѝ творческа дарба е извън всяко съмнение. Несъмнено тази поетеса е единна и неделима през целия си творчески път. Тя е сред поетите, които владеят тайната да придават поетически черти на всекидневния, житейския език. Стиховете ѝ доказват, че на български език, с родни думи, практически може да се изрази по съвършен начин всякакво душевно състояние, да се предаде и най-финото и сложно човешко вълнение, всичко. Това зависи единствено и само от величината на таланта. Творческото Аз при Иванка Павлова се изразява и разкрива чрез най-вътрешните и най-съкровените си пластове.

Третият цикъл стихотворения носи името “Душата странница”. Поетесата е мъдра, въоръжена с меча на любовта, автобиографична, раздвоена, покаяна, усмихната и признателна. Включва в цикъла “Пожелания към моя син по случай рождения му ден”, “България ме вика”, “Задушница”, “Признателност”, “In memo-riam” (“На майка ми”)…

Отиде си завинаги. Сега

е само болка, вопъл неизплакан,

надежда, че в отвъдното ме чака

да ме прегърне с обич и тъга.

В четвъртия цикъл – “Прозрения”, има стихотворения като “Изпращане на сина”, “Заключи всички входове”, “Сам си. Винаги си сам”, “Лошите думи”, “Търсач на бисери”, “Ничия земя”…

Аз се прекланям пред интелектуалката, каквато е Иванка Павлова, и с болка констатирам, че и сега на такива хора не се дава лесно път. Ако обикновената работеща жена има много повече грижи в семейството от мъжа, то за интелектуалката те са двойно повече. Колко духовно напрежение е трябвало да преодолее, за да се изучи и да докаже своите възможности. И всекиму у дома дължи нежност и всеотдайност. Ще я разпознаете по духовното ѝ излъчване. Нейната висока култура и деликатност се забелязват от всички. По душевност тя е по-лесно ранима и изживява нещата с непремерена чувствителност. Често изпада в неудовлетвореност. Мълчаливо понася неблагодарността, проявена от близки и по-далечни хора. И въпреки това умее да вдъхва вяра и бодрост у другите, с които я среща животът.

Иванка Павлова е вече утвърдена поетеса с богата душевност и тънка чувствителност:

Който е роден поет,

своя образ мъчително дири.

Макар и само с един куплет –

остава. И не умира.

(“Безсмъртие”)

Ще се избистрят твоите зеници

и ще откриеш в слънчевата ласка,

в искрящата от капки дъжд тревичка,

че все пак да живееш, е прекрасно,

ако сърцето ти умее да обича.

(“И все пак”)

И като завършек ще прочета едно от нейните тристишия:

Ще помнят името ти две-три поколения.

След време паметникът ти ще буреняса.

Човешкото безсмъртие е краткотрайно…

Да пожелаем на поетесата Иванка Павлова човешко безсмъртие и дълбока бразда в българската литература.

На добър час!

СЛОВО НА ЮЛИЯ ДИМИТРОВА, ПРОИЗНЕСЕНО

ПРИ ПРЕДСТАВЯНЕТО НА АНТОЛОГИЯТА НА

УНГАРСКАТА ПОЕЗИЯ “ЦВЕТНИ МАСТИЛА”

В ПРЕВОД НА ИВАНКА ПАВЛОВА

Годината е 1980. Културният обмен между България и Унгария е много оживен. Участвам в международна литературна среща в Будапеща, на която при-състват и българи - писатели и преводачи. Сред тях забелязвам непозната млада жена с черни очи и много ведро лице. Запознаваме се. Тя знае нещо за мене, а аз сега научавам от нея, че всъщност тя е поетеса и редакторка на сп. “Изкуство”, тогава орган на Съюза на българските художници. В Будапеща е дошла със стипендия за десет месеца, за да изучава унгарски език. Тази нейна стъпка ми се струва непрактична. Мисля си: ще поучи и тя като много други, но от това едва ли ще излезе нещо. Да започнеш тепърва да се занимаваш с унгарски език в зряла възраст, е повече от екзотика.

Известно е, че този език е много далечен и труден за европейските народи. До края на моето пребиваване се срещахме с Иванка още няколко пъти - все повече започна да ми харесва нейната твърда решимост да научи езика, за да превежда унгарска поезия, допаднаха ми жизнерадостният ѝ характер, чувството ѝ за хумор, нейната работоспособност. На последната ни среща тя ми чете свои стихове, говори ми за унгарски поети, които би желала да превежда. След завръщането си в България тя отпечата първите си преводи на унгарски поети в различни периодични издания.

Нашето първо истинско творческо сътрудничество започна с работата върху поезията на Янош Аран. Заедно със съставителя на тома Александър Миланов, като редактори в издателство “Народна култура”, възложихме на Иванка Павлова някои от баладите на Аран. Работихме над тях много упорито. Крайният резултат бе впечатляващо добър. В творби като “Двамата пажове на Сонди” и “Освещаване на мост” тя успя вярно да предаде драматичната композиция и музикалността на оригинала, които прославят героизма на участниците в революционно-демократичното движение от 1848-1849 г.

Иванка Павлова навлиза в поетичния превод от унгарски в период, когато тук вече греят имената на бележити преводачи като Нино Николов, Георги Кру-мов, Невена Стефанова, Димо Боляров, Александър Миланов. Унгарска поезия превеждат именити поети - като Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Първан Стефанов, Валери Петров. Този факт обаче не я стъписва. Вярна на творческото си амплоа, задълбочена и взискателна в творческите си търсения, тя успява достойно да се представи в антологията “Унгарска поезия на ХХ век”, в забележителния том “Избрани творби на Шандор Петьофи” - най-пълното издание на Петьофи досега в България. Бойка призивност, ударност на ритмите се откро-яват в преводите на “Бойна песен” и “От името на народа”.

Това са творби, които се преведени талантливо и от други поети. Но интер-претацията на Иванка Павлова звучи много близо до оригинала, тя е завладяваща, с пестеливи средства, чист и ясен изказ. Ще отбележа цитат от известното стихотво-рение “Постигнах вече всичко постижимо”, тъй като то ме покори с близостта си до оригинала:

Родино…

С теб плача за кървящите ти рани,

нанесени от свои и душмани.

С теб плача, ако мръзнеш и гладуваш,

и глас на състрадание не чуваш.

С теб плача, че се изродиха даже

чедата ти, но Бог да ги накаже!...

Обричам се на теб, земя нещастна!

Вдъхновено звучи и преводът на стихотворението “Славеи и чучулиги”. Преводаческото амплоа на Иванка Павлова е доста богато. То включва редица от най-бележитите унгарски поети на XX век. Ярко е нейното участие в сборници като “От душа до душа”, “Като странен вестител”, “Цветето на тишината”, ”Фортисимото на щуреца”. Привлича я творчеството на поети, представители на унгарската литература от началото на XX век, като Дежьо Костолани, Дюла Ийеш. Успява да пресъздаде на български мелодичността, нежните и колоритни нюанси, с които са разкрити дълбоките, символични внушения в стихотворения като “Сега за цветни мастила мечтая” и “Щастлива тъжна песен” на Костолани.

Интересът на унгаристката към Льоринц Сабо датира още от най-ранните ѝ преводачески опити. През годините тя се връща много пъти към този поет. Превела е повече от 20 негови стихотворения. Обем, достатъчен за самостоятелно представяне. Сама споделя, че у Сабо я привличат богатата метафоричност, експресионистичният изказ, Прустовата техника на “потока на съзнанието”, завладяващата поетическа и философска мощ, малките лирични картини. В редица стихотворения на Льоринц Сабо стилът се характеризира с пестеливост на изразните средства, но затова пък толкова по-завладяващи са силата на преживяването и дълбочината на мисълта. Близка до натюрела на Иванка Павлова е любовната лирика на поета. И според мен тъкмо поради това тя успява да предаде така пъстроцветието на образите и музикалната им акустичност. Някои особености на творческия метод на Сабо, като дългите стихотворни изречения, предметността на стила, яркият и почти рационално ясен изказ на чувствата могат да се проследят в творчеството и на друг класик на унгарската поезия от XX век - Дюла Ийеш. Несъмнено преводачката е привлечена от синтеза между традиционните и авангардните похвати в неговата поезия. В антологията “Цветни мастила” ще прочетете и стихотворението “Източно утро в Търново”, написано при посеще-нието на Ийеш в България.

Подборът, който Иванка Павлова поднася в представяната днес антология, се отличава с широта. Застъпени са поети от различни епохи, направления, стилове, като се започне от народното творчество, анонимните творци, Възраждането, просвещението, романтизма и се стигне до модерната унгарска поезия на XX век, до 70-те години включително. Това подсказва колко здрав и траен е интересът ѝ към унгарската поезия през всички тези години. Това, което отличава нейната работа, е внимателният подбор на произведенията, задълбочената работа над езиковата основа, стремеж към максимално доближаване до и вярност с оригина-ла, вдъхновеност и чистота на интерпретираните образи и картини. Преводачката еднакво добре се представя и в римувания, и в белия стих. Тук искам да отбележа колко успешно тя пресъздава сложната по своята символика и език, натежала от натуралистични елементи и философски синтетизъм поезия на Ференц Юхас.

Напоследък Иванка Павлова, както самата тя ми довери, е трайно при-влечена от творчеството на носителя на Хердерова награда Шандор Чори. Стихо-вете от него, които са включени в тази антология, ме карат да вярвам, че тя скоро ще ни зарадва със самостоятелна стихосбирка от големия поет. Искам да ѝ пожелая от сърце никога да не угасват у нея преводаческото дръзновение, вседвижещото любопитство и откривателство на нови поетически светове.

---

Цветни мастила. Антология на унгарската

поезия. С., Стигмати, 2006, 160 с.

ЙОНКА НАЙДЕНОВА

УСЕЩАНЕТО ЗА ЖИВОТ

Иванка Павлова. Между да и не.

[Стихотворения]. ИК “Стигмати”,

София, 2006, 128 с.

Иванка Павлова е поетеса, която ни покорява с таланта си да пресъздава непосредствено, с живо и честно чувство, с респектираща естественост обикновените неща в живота. На нея ѝ са чужди показността и бароковите украшателства, ефектните жестове, които ни стъписват със своята чудатост и красивост. Новата ѝ книга “Между да и не” е всъщност едно правдиво повторение на собствения жизнен опит, реализирано като изповед, на която вярваме. Голяма е ролята на предметния детайл, който прави чувството конкретно, изпълва го със звуци и багри от земята. Поетесата обикновено сюжетира хода на преживяването, движи се по стъпките на спомена, залага на отсеняването на отделните вътрешни състояния и техните външни знаци. В това отношение се откроява и техниката на пейзажното изкуство. Павлова носи поезията дълбоко в душата си. Ранима, одухотворена, самовзискателна, тя намира пристан в изкуството, формира свое про-странство, за да го отстоява, за да бъде себе си, като потопи своята личност в света.

Стихосбирката “Между да и не” (2006) се появи след дълго, плодотворно мълчание и по случай юбилея на Иванка Павлова. Книгата, побрала собственото ѝ творчество - в чудесното оформление на издателство “Стигмати” - разкрива как органично поетесата е израствала през годините, потвърждавайки възходящото си творческо развитие.

Поетесата Иванка Павлова е откритие на издателство “Народна младеж”, което през 1979 г. включва нейни стихове в представителната дебютна стихосбирка “Петима млади поети”. През тези години, а и по-късно тя публикува в периодиката творби, свидетелство за автентична, жизнено-истинска поезия. Междувременно превежда – най-вече руски и унгарски поети. Работи като учителка и редакторка, после и като хонорувана преподавателка към специалността “Унгарска филология” в Софийския университет. “Между да и не” допълва портрета ѝ на поетеса - изразителка на чистата българска душевност, но и отворена за модерното светоусещане на днешната жена: избор между алтернативи - любови, раздели и майчина всеотдайност; пиетет пред природата и природното битие; носталгия по патриархалния бит и нрави; усещане за откъснатост от наследените съзвучия и стремежи за завръщане в лоното на може би идеализираното минало.

Онова, което ни завладява в стихосбирката “Между да и не”, са истинността и простотата на преживяването, дълбоката, но овладяна чувствителност, в които човешките ни делници засияват като малки слънца на доброто и щастието.

В тези стихове присъстват и домът, и родителите, и оживелите сенки в дядовата стая, и перуниките около княжевската къща, и селският корен с огнището и овошките, с лозницата и хамбара. С онези прости неща, които правят живота неповторим, поредица от преживени мигове, в които се отразява благородната осанка на една жена, надмогваща страданието.

В “Откритие” поетесата споделя:

Мигът — посланик на доброто,

нечакано прониква в нас

и полумрака на живота

обагря в мека светлина.

Ако уловиш мига - внушава Павлова, - ще се сдобиеш с “острото усещане, че живееш”, ще се събуждаш с красотата на едно разсъмване (“слънце изгряващо - лилия алена,/ разпукнала се в мъгла сребриста...” –“Разсъмване”), ще чуеш почукването по “среднощните павета” под надвесената “тежка лунна пендара” (“Нощна миниатюра”) и в същото време ще те лъхне мирисът на тревата окосена (“Повярвай”), ще те упойва мълчанието на рилските езера (“Край рилското езеро Близнака”), ще те залива пяната на “морето многоръко” (“Носталгия по морето”)...

Детството също идва и чезне подобно на мимолетен спомен. Иванка Павлова се опитва да запази детството в себе си и май че успява. Защото тя знае как да се опази от нещата, които могат да “отнемат всичко” и да “стъпчат красотата” (“Пази се от нещата”). Горчиво е съзнанието, че може и да пропуснеш мига:

Толкова пропуснати мигове,

толкова мисли и думи отровни -

в толкова кратък живот.

В лириката на Иванка Павлова откриваме важни за жената теми, защитени отново искрено и с душевна чистота. Такава е темата за любовта като сбъдване, но и като “портрет на една мечта”. Любовта като изтляване на екстаза, но и като прекрасен мираж. И разбира се, като надежда, която кара човека да се провира между “да” и “не”, да върви по пътеките на своя живот (“Между да и не”).

Подобно на други наши поетеси, и Ваня Павлова реди стихове за любовта, без да се интересува дали любовният ѝ порив е намерил отклик у другия. По-важно е самото чувство - силно, спонтанно, спасително, по-важна е “утехата”, че една жена така силно може да обикне (“Къде отиде чувството...”).

Израз на съкровено състояние е изображението на сина, постигнато с много топлота и усещане за всеотдайност. Синът, пораснал в сърцето на майката, е наследникът на рода и родовото гнездо, той е възраждащото се начало на нейното Аз. Пожеланията към него са най-вече да бъде човек, да воюва за своето място в този нелек свят, защото “тук се идва веднъж”. Майчината любов окриля и извисява, вдъхва усещане и за осмисленост.

Едно от стихотворенията, “Безсмъртие”, е посветено на поезията. В орисаната на дълго мълчание същност, в мъчителното дирене на съзвучия образи се ражда поетът. И Иванка Павлова остава докрай вярна на призванието си.

Авторката е далече от емоционално-приповдигнатия или радостния тон, нейните прозрения са по-скоро горчиви. Тя търси “изстраданото и преживя-ното” (“Покаяние”), благославя страданието, понеже

То дава образ на душата,

на вътрешния поглед хоризонт

и вкус на питието на живота.

(“Благославям страданието”)

Прави впечатление, че в сгъстената композиция на стихосбирката преобладава помъдрялата Иванка Павлова с нейните “есенни години” и укротени емоции, жената, която търси помирение и душевна светлина. Изпитала болката, надделяла над самотата и грижите, тя възкръсва – “като слънце” - за новия ден, за планината с нейните вечнозелени борове, езера и усещане за вечност, за свободата, в която “от близостта с небето неусетно” “пораства в теб човекът” (“И все пак”). За да призове: “Запази същността си”. И още: “Остани жив до края”.

Зрялата и наситена с равносметка поема “Разместване на пластовете” Иван-ка Павлова завършва така:

Нещо разпъва гръдта ти,

нещо те кара да пееш,

почти забравено, а така познато -

острото усещане, че живееш.

Убедена съм, че стиховете от книгата “Между да и не” - съпротива срещу “неистинските думи” - ги очаква заслужено признание. Пожелавам на Иванка Павлова и в бъдеще да пази “същността” и острото си усещане за живот.