Иванка Павлова за други автори

ГЕНЧО СТОЕВ. „ЦЕНАТА НА ЗЛАТОТО”

Моята задача е да се опитам да ви представя писателя и човека Генчо Стоев - задача почти непосилна за непрофесио­налист като мене, заплашваща ме с риска да се справя зле, да излъжа очакванията на неговите почитатели, да разочаро­вам нашия гост.

Едничката ми опорна точка в тази моя дързост - да се нагърбя с нещо, надхвърлящо възможностите ми - е уважението ми към твореца, като залагам на своята искреност на читателка и почитателка на едно безспорно заслужаващо висока оценка художествено дело.

"Цената на златото"... Повече от 20 години изминаха от нейното появяване на бял свят. Помня, че книгата ме потресе, остави следа у мене. И оттогава името на Генчо Стоев неиз­менно свързвам с тази книга и с впечатленията си от прочита ѝ. Сега, вече по-зряла, по-критична и може би по-малко емо­ционална, аз отново поех по пътеките на авторовото въображе­ние, завладяна от омайното му слово. Звъняха думите като песента на чучур, който утолява жаждата - духовната жажда на онзи, който има сетива за прекрасното.

И си мисля за магията на живата българска реч, която поемаме с майчиното мляко и спастряме в сърцата си напук на всички усилия да се "погражданим", въпреки изкушенията на книжното слово, което е като окастрено дърво. Още преди да узная от кой край на България е Генчо Стоев, бях уверена, че е дишал родопския въздух, слушал е страшните легенди за сеч и насилвания, немеел е пред светите места на Априлската трагедия... И ето сега всичко това, намерило благодатна почва в душата му, се превръща в изкуство - дълбоко бъл­гарско по характер, защото авторът се е сраснал с родното, умее да проникне и в най-интимните пластове на духа, да разкрие мотивите на поведението на своите герои, да просле­ди тяхната съдба, пристрастията им, миговете на просветле­ние и понякога на падение... От трагичната фигура на хаджи­ята до разкъсвания от противоречия Исмаил ага, от бунтаря даскал Петър Бонев до баба Гюрга - оная, която знае цената на всеки спастрен грош, но се извисява до презрение към бо­гатството и оценява моралното превъзходство на своите сино­ве над борещия се с изкушението да присвои алтъните на хад­жията устински първенец.

В продължението на книгата, озаглавено "Завръщането", отново се срещаме със същото завидно умение на автора да вникне в душата на спасилия се по чудо Павльо Хадживранев. Словото и сега е ароматно и звучно, но времето е друго, и задачите на писателя са по-различни. А и мисленето на оцелелия въстаник е по-сложно и по-противоречиво от това на неговите мъртви другари и близки. Републиканец по убеж­дения, мечтал да види освободено отечеството си, но не под управата на чуждоземец княз, той ще извърви мъчни пътища - преследван от враговете си (а той за едни е поборник, а за други предател), ще види много смърт и много кръв и много ще се лута из дебрите на собствената си душа...

Нека авторът ми прости, ако съзре в думите ми пристра­стие към "Цената на златото". Вероятно тази не първа по на­­писване, но най-изстрадана от него книга, е любимата му рожба.

Италианският поет Куазимодо има едно великолепно стихо­творение:

Човек е сам върху сърцето на земята,

пронизан от едничък слънчев лъч,

и ненадейно пада вечерта.

Сигурно за този едничък слънчев лъч си заслужава да преминеш през всичка кръгове на ада. А всеки си има свой ад. Има го и Генчо Стоев. Но от болката, врязала се в чувстви­телната материя на душата, се е родило изкуство - целебно, възвисяващо, даряващо ни с празнични мигове. И аз преживях тези празнични мигове, които са като глътка свеж въздух в зàдухата на дребнавото, на низшето, на унижаващото човешкото у нас. Благодаря на писателя за тези духовни радости, бла­годаря и на човека, който ме допусна в своя интимен свят, за да го опозная и обикна, да разбера още по-добре чудото на творчеството му. И това стана не само чрез написаното от него, а и чрез книгата на Драган Ничев, изградена върху разговори с Генчо Стоев, въвеждащи в светая светих на чове­ка и твореца.

В уводните си бележки към анкетата Ничев споделя: "В пап­ката му лежат вече написани някои от романите на неговия интересен замисъл. Една строга самовзискателност го заставя да се връща отново и отново към написаното и да търси най-точните  и строги форми на художествения изказ. Тази творческа дисциплина не може да не ни респектира". Драган Ничев има предвид идеята на Генчо Стоев чрез Хадживраневия род да проследи историческите и социалните превратности в съдбата на народа ни от Априлската епопея до наши дни. Но да се върнем назад, към извора на детството, към духовното обкръжение, което е изострило чувствителността на бъдещия писател.

Ранните спомени на Генчо Стоев са свързани с Марица - голямата чиста тогава река с плясък на риби и остра трева под каваците, а също така с пъстрия панаир, огласян от свир­ки и кавали, с примамливия свят на цирка, който буди у мом­чето толкова мечти и въздишки по далечното и непознатото... Родителите на Генчо Стоев са "два полюса, свързани от стро­гата, непоколебима халка на общата съдба, на общия покрив". Бащата е любознателен, жаден за знания, бунтар  и  комунист, а  майката носи артистичното начало в себе си  -  тя  има худо­жествени изяви в тъкачеството и бояджийството. И двамата са способни на саможертва и при все че в дома им цари патриар­хална строгост без нежност и милувки, техните високи добро­детели изграждат моралните устои на сина.

Малкият Георги има щастието да попадне в класа на чув­ствителна и отзивчива начална учителка, която първа му вдъх­ва самочувствие и спечелва признателността му за цял живот чрез своята духовна щедрост и топлота. Това е времето, ко­гато го омагьосва приказният свят на Братя Грим и Андерсен, когато читалище "Зора"му обещава все по-вълнуващи срещи с книгата.

Юношеството е време на търсене на идеали, на порив към справедливост и красота. Генчо Стоев наследява от баща си - участник в Септемврийското въстание, многократно арестуван и съден - тъкмо тази борбеност и непримиримост,които го отвеждат в редовете на РМС още на 14-годишна възраст. И само 4 години по-късно, след един ремсов провал, той ще получи тежка присада - 15 години затвор. Ще попадне в Хасковския затвор, където са натикани по20-30 души болни и   гладни   мъже в   една   килия.  Тук   юношата   ще   напише   първите  си  зрели стихо­творения за борбата, за светлата вяра в идния ден. Ще се срещне с ярки и колоритни личности, ще слуша стиховете на Смирненски, Ясенов, Радевски, Вапцаров, Маяковски, Блок.

В навечерието на съдбоносни събития, на 8 септември 1944 г., по силата на амнистия Генчо Стоев е освободен. Той е прекарал в затвора 20 месеца. Възторг, жажда за знания, творчески пориви - всичко това формира духовния свят на младия Генчо Стоев. През 1947 г. той изпраща за конкурса, организиран от ЦК на СНМ, две стихотворения (едно от свое име и едно под псевдо­ним), които са отличени с първа и втора награда. По това време той вече следва философия в София, членува в литера­турния кръжок "Васил Воденичарски", печата стихове в реди­ца вестници и списания, сприятелява се с Давид Овадия, Ивай­ло Петров, Вътьо Раковски, Найден Вълчев. В един разговор с младежа проф. Спиридон Казанджиев долавя психологическия му усет и му казва, че би могъл да пише. Друга среща- този път със Ст. Ц. Даскалов - затвърждава решението на Генчо Стоев да се посвети на литературата.

През 1953 г. излиза от печат неговият сборник с очерци. Като редактор в многотиражката на „Завод 12” Генчо Стоев пише очерци за трудови хора и ги печата във в. "Литерату­рен фронт" и в многотиражката. Тези очерци, по думите на Драган Ничев, са "като свеж полъх по време на суховей...".

..Един от тях обаче ще изиграе съдбоносна роля в живота на своя автор и ще предопредели по-нататъшната му литературна съдба. Истината за една работничка, заела своето място в трудовия колектив след доста житейски грешки и лу­тания, бива възприета като оклеветяване на работническата класа. Авторът е обвинен в какви ли не грехове и това ста­ва причина за дълги години на мълчание, за които Генчо Сто­ев си спомня с болка. Към това се прибавя и опитът му да пресече печалбарството на един самозван скулптор, който под закрилата на КНИК поругава една национална светиня - църквата "Архангел Михаил" в Перущица. Този скулптор е наредил костите на мъчениците като ветрило, а от гръбначни­те им прешлени е нанизал "празнични гирлянди". Потресеният от това кощунство Стоев пише: "А КНИК от високо през гъстия дим гледаше на всичко тих, невъзмутим". И това предизвиква гнева на малки и големи зевсовци. Защитникът на светинята дерайлира: "Бях планинар, бях дървосекач, бях комарджия, бях пияница, бях безпаричен, бях и всичко останало, което би могло да гаси амбициите, енергията и ускорението на чо­век като мене" - признава с огорчение след години Генчо Стоев.

След това идва работата в "Партиздат", където спомени­те на редица функционери придобиват плът и кръв благодаре­ние на неговото перо, но той все още изчаква "отново да бъде включен онзи тайнствен механизъм на нагона за твор­чество". През 1959-1960 г. Генчо Стоев ще замине за Марица-изток. Натрупаният житейски опит и духовната енергия ще се превъплътят в сборника с новели "Като ластовици", но това ще стане по-късно...

Едно обаждане от сп. "Жената днес" да напише очерк за героиня от Перущица става повод да се запознае с подвига на старицата, която по време на Априлската епопея погубва и себе си, ивнучето си, за да го спаси от потурчване. Но случката раздвижва въображението на Стоев: "В края на краищата всичко, което моята заприщена личност е таила в себе си, се вля в тази нова творба..." - споделя той. Тогава идва ред на сурово изхвърляне на образи, епизо­ди, детайли. Авторът търси незаменимите думи, за да стане книгата "гъста, тежка, плавна, ритмична".

В "Цената на златото" документалното начало се препли­та с измислицата. Петър Бонев-Даскала, ученик на Хр. Г. Данов, сподвижник на Раковски, приятел на  Левски,  така  орга­низира  въстанието  в Перущица, че да няма предателства, да се включи в него цялото население, да се избегне по възмож­ност евентуално поражение. Отливат се куршуми, пекат се су­хари, правят се окопи, избрани са десетници,   стотници,   щаб.   И   Перущица   се   оказва  по  време  на   въстанието най-добре под­готвеното село. Петър Бонев е исторически достоверно лице, както и Спас Гинов. Всъщност Спас Гинов е първият, който дава пример за кървавите венчавки в заобиколената от баши­бозук перущенска църква, последван от Кочо Честименчето.

Генчо Стоев се среща с дядо Коста Витанов, който е на­писал писмо до един софийски вестник: "И нека дойде писател тук, додето мъждука вощеницата на дяда ви  Коста Витанов,  додето  има  още  кой  да  разказва...". Този  перущенец  е   бил 12-годишен по време на клането и е свидетел на кървавите венчавки в църквата.

В своите разговори с Драган Ничев авторът на "Цената на златото" признава, че обича добрата работа "и при писа­нето на книги, и при правенето на въстание, и в полето, и в завода, и в обществения живот. Такава добра работа е приз­нак на мъжество, на разум и всеотдайност, на здраве, на ум и морал". И продължава: "... искам да кажа, че днес се упо­вавам на хора като Петър Бонев. На тия големи, мащабни люде, които приемат да останат безименни, за да възтържеству­ва общото дело, на тия стратези в нашето развитие, които завоюват трайно всяко едно стъпало и които са готови да изживеят всичко - от полюса на екстаза до полюса на трагич­ното".

А за баба Гюрга писателят казва: "Излязла от раята и сама раждала рая, но зърнала у разбунтуваните си синове една нова, не само синовна красота, тя ги вижда като нови български паши и бейове... Майките не могат да не я разберат, а синовете не могат да не ѝ бъдат благодарни... Баба Гюрга подчини и Хаджи Враньо, и Исмаил ага, и Даскала, и цяла Перущица, и цялото въстание, и всички приятели, и всич­ки неприятели, и своето минало, и своето бъдеще! Не подози­рах, че ще стане така, но върху такъв пиедестал се издигна тая старица".

Образът на баба Гюрга е плод на авторовото въображение, задвижено от документалния факт. На въпроса как е съумял да вдъхне толкова живот на тази старица, да я превърне в символ на непреклонност, на човешкия дух в дни на изпитания, Генчо Стоев признава: "За щастие, аз цял живот съм имал око­ло себе си човек с лице, глас и жестове, които и отдалече, и отблизо говорят за абсолютна безкомпромисност - това е майка ми. В оня миг, когато реших, тя и баба Гюрга си приличат, образът на старата жена бе вече почти създаден".

Майката на писателя - дъщеря на богат сарафски род, пристава на неизвестен беден момък, лишавайки се от богат­ството и закрилата на близките си. Тя проявява стоицизъм до­ри в моменти, когато не споделя идеите на съпруга си рево­люционер. Същата тази жена през 1943 г. ще закълне сина си: "Не разплаквай други майки, сине!", готова да приеме гибел­та му, но не и да стане предател.

Тъкмо превъплъщенията на предателството разкрива Генчо Стоев чрез образа на Тъмрашлията; "Тази страшна безнравстве­ност, която показаха българомохамеданите при потушаването на въстанието, не може да се обясни само с жажда за плячка, нито с тяхното верноподаничество към Високата порта; техни­те дела показват излишество от цинизъм".

Присъствието на Исмаил ага, който ще понесе възмезди­ето за унижението и насилието над планинците, за историческата вина на своите предци - е необходимо за моралния сблъсък между него и баба Гюрга. Тази старица отхвърля сигурността и добруването в турските сараи и избира смъртта, а това е непонятно за агата.

Още в началото изказах възхищението си от сочната и изразителна реч на книгата "Цената на златото". Генчо Стоев съзнателно е търсил "слова с аромата на епохата - много ви­дели, много патили, но живи". И той повежда разговор със своите родители тъкмо за думите, и отново, и отново. Тези разговори се оказват много "по-медоносни", отколкото е очак­вал. "Капки от тоя мед има и по страниците на книгата" - признава с благодарност писателят.

Моля да ми бъде простено, че не споменах нищо за "Лош ден", за "Циклопът", за пиесата "Експеримент с благородните царски елени". Ще добавя само, че книги на Генчо Стоев са преведени на унгарски, украински, литовски, полски, румън­ски, чешки, гръцки, немски, в Япония, Швеция, Канада.

А големият унгарски писател Ференц Шанта пише:"И за Генчо Стоев аз бих могъл да повторя същото, което вече ка­зах за Йордан Радичков: Убеден съм, че ако той бе писал на английски или френски език, отдавна би бил всемирноизвестен писател...".

                          ЗАПОЗНАВАНЕ С РОЖДЕСТВЕНСКИ

Биографията на човека разказва фактите, подрежда годините, реги­стрира събитията. Но тя винаги си остава мъртва и до голяма степен не­вярна. Тя прилича на историята, зад думите на която стои народът - дви­гателят на историята, а той се състои от хора със своя съдба, свое минало, свои мисли, свои вълнения,

Биографията е безсилна да ни покаже най-истинската истина за ду­шата на човека, за скритите му мисли и чувства, за поведението в един или друг случай, за дребните и уж незначителни подробности от живота  му, които са ключ за разбиране на едрото, същественото. Винаги, когато слушам или чета нещо писано за някой творец, изпитвам чувството, че това е само субективно предаване на нечии впечатления, и съм готова да вярвам само на думите на самия автор, които е написал за себе си, и то ако той е от величината  на Толстой, безпощаден в самоанализа и разкриването на истината за собствената си душа.

Ние нямаме възможност да общуваме с творците, да ги опознаваме, да изграждаме своето отношение към тях, което е работа бавна, сложна, противоречива. Не ни остава нищо друго, освен да четем творчеството им, да откриваме чрез него техния мисловен и емоционален свят, техни­те търсения, трудности, постижения. Чрез произведенията им ще схва­нем как възприемат и се отнасят към едни или други явления в света, каква е стойността им на хора.     

Иска ми се да ви запозная със съветския поет Роберт Рождественски, който има кратка биография. Завършил е литературния институт “Максим Горки” в Москва. Издал е досега осем книги със стихотворения и поеми. Но истински вие ще се запознаете с него едва когато сами прочетете стиховете му. И ако на вас и на вашите приятели ви харесат едни и същи стихотворения, то значи, че вие помежду си с нещо си при­личате. За да разбира човек поезията, трябва да си изработи верен ли­тературен вкус, а това става с четене на значителни автори, с размишление над прочетеното, с ровене във всеки стих и образ.

Когато прелистим и последната страница на книжката на Роберт Рождественски  в превод на Андрей Германов, впечатлението, което тя оставя у нас, е, че се срещаме с един млад поет - поет, който носи в себе си амбицията да каже своята дума в поезията, да заговори със свой глас. Читателят има пред себе си стихотворения, написани нова­торски в ритмично отношение, макар че понякога интонационно се пов­тарят. Старинната руска съзвучна рима, при която се римуват не последните, а първите или някои от средните срички, обогатява стиха, придава му мъжествено звучене. В тая книжка обаче голяма част от творбите, независимо от интересните  теми, които засягат, стоят малко студени, неизстрадани от поета. Но не такива са стихотворения като: “Срамежливите”, “Играта на “Замри!”, “Телегра­ми”, “Париж, Фансуаз Саган”, “Творчество”. С тях се поставят сложни въпроси за човека и съдбата му, за психологията на жената, за младото поколение, за творчеството. Откроява се стихотворението “Срамежливите” – посветено на онези хора, слаби и плахи, без­лични и дребни, които “тихо от всичко се отстраняват”, нямат соб­ствено мнение и участта им е по-жалка от тая на престъпника, защото той поне е личност, макар и развила се погрешно.

Радостно е, че когато прочетем последната книжка на поета – “Син веры”, ние виждаме една по-голяма зрелост, задълбочаване, помъдряване. Юношески дръзките интонации донякъде отстъпват място на едно по-овладяно, повече премислено и обогатено съдържание. Поетът все повече насочва погледа си към всекидневието, към простите и незабележими наглед неща, които твърде много говорят за човека, за душата му. По форма и тука стихотворенията си приличат, но в тях се чувства усложненият душевен мир на поета.

Рождественски много пъти говори в творчеството си за младите, за тяхното израстване, за пътя им, за мисленето им. Той страда от истината, че има по света едни такива смешни момиченца, още нищо ненаправили, вече нищо неправещи”, че има едни такива “смешни момченца, които танцуват нелошо и гръмко се веселят” (“Жалею, жалею девочек…”).

Поетът не може да се примири, че все още съществува мъртворо­дено изкуство, “в което всичко до точките е оправдано, ни студено, ни горещо”, в което няма нови открития, а нови грешки (“Спор”). Това го­вори за съзнанието на поета, който разбира колко е важно за изграж­дането на едно будно, умно и критично поколение изкуството да бъде на нужната висота.

Поетът разкрива и своя интимен свят, като се започне от времето на късите панталони (“Памет”) и се стигне до горчивата присъда за безразсъдното лекомислие на жената с разпътни очи, която с леко­та заменя трудното семейно щастие за вълнението на случайни срещи. В “Королева пляжа” Рождественски е успял да изрази богато и сложно истината за противоречивата човешка природа, за силата на влечението.

Няма маловажни теми. Всичко, в което пулсира животът, е достой­но за перото на твореца, особено когато то засяга човека и вечното в душата му. Поетът насочва все повече погледа си към такива именно проблеми, това го прави разбираем и близък на хората.

Най-важното, което можем да си кажем, след като сме прочели по­следната книга на Рождественски, е, че имаме насреща си творец, който мисли и търси,  изразява своите истини чрез оригинална поетика. И съхранили в съзнанието си най-доброто от поезията му, ще очакваме новата си среща с емоционалните му откровения.

"ПОЕТЪТ Е БЕЗСМЕНЕН ЧАСОВОЙ!"

          Този стих кратко и точно изразява разбирането на Пеньо Пенев за мисията на поета. Но неговите думи не са голословни, а са подкрепени от целия му живот на възторжен строител, на мечтател, взрял се в бъдещето на родината.

          Пеньо  Пенев  се  превърна  в  име-легенда.  Стиховете  му  стиг­наха  до  всеки  дом,  до всяко сърце, завладяха читателите със своята искреност и човечност, със своята мъжественост и сила. Това е изстрадана поезия, авторът на която познава възторзите и надеждите, любовта и измяната, разяждащото чувство за вина и светлата вяра в доброто.

          Младостта на Пеньо Пенев съвпада с изграждането на Дими­тровград. Младият поет се опиянява от романтиката на своето трудно време. Той има съзнанието за историческата мисия на строителите на новия живот. Неговият трудов делник е неотде­лим от поезията му и стиховете му са плод на това героично и сурово всекидневие, "когато се наливаха основите".

          Поетът с ватенка се сближава с обикновените строители, дели с тях всички несгоди. Те са и първите читатели на стихо­вете му, а когато започва да излиза вестник "Строим Димитров­град" , става негов постоянен и активен сътрудник не само с лирични, но и със сатирични творби, с които откликва на неред­ностите, на човешките слабости.

          През 1954 г. решава да подбере най-доброто, което е напи­сал, и да го предложи за издаване. Пеньо  Пенев  е  вече  с изгра­ден вкус,  със  самокритично  око  на  творец.  И всепо-често се застоява в скромната си таванска стая, за да работи. Времето му е разпределено до минута. И ако си позволи да отиде на кино или на театър, после наваксва загубените часове  от нощната си почивка. Чувството  му  за дълг и съвестта му са негови безпощадни контрольори.  В едно  свое  писмо  той пише: "И   аз  трябва  да  пиша,  трябва  да  пиша!  Трябва, защото мога! Толкова!".

          В  своята  родна  Добромирка, под  топлика   на  майчините  очи,  поетът  пише   все по-зрели творби, някои от които влизат в цикъла "Негово величество Човекът". Тук се раждат и голям брой лирични стихове, стоплени от спомена за Димитровград. А когато през 1956 г. излиза на бял свят първата му книга - "Добро утро,хора!", няма по-щастлив човек от поета, станал същата година за първи път баща. Литературната критика, с изключение на Пенчо Данчев, не оценява по достойнство по­явата на един силен поетически глас в българската литература.

          През 1958 г. Пеньо Пенев прекарва няколко месеца в Ситняково, където очарованието на планината, тишината и самотата отприщват дълбоко стаявани болки. Така се ражда потресаващата със своята изповедност поема "Дни на проверка”, в началото озаглавена "222 стиха за мене и за епохата".

          Поетът от Димитровград е пламенна натура. Той обича да говори, да спори за литературата, за поезията. И разлюбва мнозина поети, когато установява, че те са чисто и просто съзерцатели. "Защо понякога изчезва от стиховете звънката музика, златистият пейзаж, разкошът на разнообразието, голя­мата мисъл, страстният патос в утвърждаване на раждащото се ново? Неуспехите се дължат не само на непознаването на жи­вота от писателите. Те го познават, живеят в него, но той не живее в тях... Той е отразен в техните очи, но не тупти в сърцата им. А без сърцето, без разума, само с очите голя­ма поезия не се създава" - заявява той на едно обсъждане на поезията. А друг път изрича суровата истина за състоянието на младата ни поезия: "Няма тревога, значи няма поезия, защото поезията е вълнение и тревога. А без тревога няма изкуство... От нас, младите, искат хубава поезия, и то с право. Tя трябва да бъде поезии вдъхновителна, водач и орга­низатор на чувствата, юмрук и знаме...". И неслучайно най-хубавите стихове на Пеньо Пенев са заредени с енергията на живия живот, защото "от коня и скелята се вижда по-добре, от­колкото от кабинета и бюрото".

          Той пише навсякъде, без да дири удобства: на строителна­та площадка, в ученическа тетрадка, на ресторантските салфетки Разбира се, парите не го спохождат често, но дори когато полу­чи някакъв хонорар, предпочита да го даде за подаръци за дру­гите. На съвета на свой приятел да си купи поне кушетка, полужеговито-полусериозно казва: "А няма ли по-често да ми се спи? Не, не е нужно. Хубавата квартира и доброто ядене предразполагат за сън, а на поезията е нужно безсъние. Тя е глад и вдъхновение на гладните...".

          Пеньо Пенев помни стиховете си наизуст. Декламира ги, без да го подканят - така проверява собствената си преценка с тази на слушателите. И до сетния си ден се чувства редник в по­езията, което е израз не на излишна скромност, а на висока самовзискателност. Работи упорито, многократно поправя, търси  най-точната дума.

          Книгите са негови постоянни спътници. Обича много испан­ските и чешките поети, ненаситно чете Пушкин и Лермонтов, Есенин и Блок, а от нашите поети - Яворов и Вапцаров. Поезията му обаче най-вече се родее с мъжественото поетическо изкуство на Маяковски, когото счита за свой пръв и най-голям учител. Пеньо Пенев познава всичко, написано от него. Но тук не става дума за подражание, а за творческо влияние, изразяващо се в политическата зрелост и целеустременост на поезията на талант­ливия ученик. Израз на голямата любов на Пеньо Пенев към съ­ветския поет е и фактът, че кръщава сина си на неговото име.

          Пеньо Пенев е дълбоко човечен, с голяма, открита душа. Какви ли не хули го сподирят, какви ли не истории се свързват с името му. Той е топъл, нежен и отзивчив към хората, особено към децата. Прям, разговорлив, не крие слабостите си, защото ненавижда лицемерието. Готов е да помогне на всеки изпаднал в беда. бързо се сприятелява, но животът го среща и с добри, и с лоши xopа. Пиянството му е израз на отчаянието и безсили­ето му да се пребори с него и с низостта на мнозина:

            Пиян съм се клатушкал през нощта...

           И днес тъгувам за неспастрените дни.

            Като куршуми, неизстреляни в целта,

            отидоха те някъде встрани,

            прахосани с врага без бой.

            И кой ще ми ги върне, кой?

          Пеньо Пенев обича силните и мъжествените хора. Ненавижда фалша и позата. Цени духовната красота, чувството за дълг към родната земя, поставя Човека на пиедестал. Много страдание, много неверие е изпепелило сърцето му, за да напише преди смъртта си: "Младо поколение! Не ме вини! Ако ти  беше мой съ­временник и обичаше комунистическия идеал, ти ще ме разбереш”.

          На 27 април 1959 г. поетът слага край на живота си: "Омръзна ми да бъда бездомен, безработен и необичан". Дните са се превърнали в непосилен товар и изстиващата вече ръка е напи­сала върху портрета на Маяковски: "Сбогом. Идвам при тебе, бог мой. Аз".

"ПРИПЛАМНЕ ЛИ МАГИЯТА ЗЕЛЕНА…”

За книгата на Анита Коларова "Този шепот в мен кънти"

Любов-копнеж, любов-упоение, любов-вопъл, любов-смирение и как­во ли още не... Лирическата героиня на Анита Коларова минава през преизподнята на този божи дар - любовта. Тя извървява мъчителния път от подема на духа до бездната на страданието.

Докато четях тази книга, имах усещането, че съм свидетелка на истинска драма, постигната чрез средствата на лириката: малко думи, много заряд. Пестеливост, богата метафоричност, завладяваща искреност, деликатна чувствителност. След последната страница у ме­не остана една пречистваща болка, едно своеобразно помъдряване.

"Дойдох, Защото от главата до петите съм сърце" - заявява пое­тесата в програмното стихотворение на своята изповед. В първия момент натуралистичното измерение на тази  метафора смущава, но много скоро читателят усеща нейната мащабност. Спокойно, мъдро  и  съзерцателно  е   словото  в  първите  стихотворения. Тук  всичко е все още само

раз­мишление, констатация, обобщение. Отроненото листо е "въздишката на клена". "Мирише на слана предчувствието нежно". Така е загатна­та основната тема, която ще зазвучи мощно, дълбоко и многопластово, като в симфонична творба.

Животът без любов е монотонен, лишен от аромат, макар тогава човек да е пощаден от емоционални трусове, затова Анита Коларова има усещането, че сърцето ѝ "като сърна примамена" е притичало "от тъмната гора към светлата поляна".

Поетесата е надарена с чувствителност и нежност. Това прави поезията ѝ топла, жива, въздействаща. Усещанията на авторката са деликатни. Анита е като опната струна, готова да зьънне или да се скъса. Всичко край нея оживява, придобива магическа сила, говори на свой език. Ето защо мирът на жадуваната близост с любимия е така богат на метафорични образи:

          Аз усетих твоя парещ дъх,

          щом под мене легнаха свенливо

          меките възглавнички от мьх,

          шити от гората мълчаливо.

Копнежът на влюбената жена да продължи безкрайно мигът на пъл­но сливане е толкова всеобхватен, че героинята моли любимия си да не изгребва нейния дъх с пълни шепи, да не насища докрай безумната си жажда, а да умира "безкрайно с възкръсващи устни" над нейното тяло.

Анита Коларова умее да предаде еротичните преживявания на два­мата влюбени така майсторски, че се съхранява силното внушение за страстния им порив към пълно сливане, а заедно с това картината запазва своя естетизъм и високохудожествено въздействие. Това е постигнато чрез асоциацията с природни състояния:

          Красив и млад (юли), той дъх пое дълбоко

          и после, сред пулсации сгъстени

          потъна бавно в паст зеленоока…(водата)

 Друг път страстта е разкрита чрез неочаквана метафора: "вне­запни рози ритъмно избухват". Натрупването на съгласни "з" и "р" създава усещането за напрегнат ритъм на сърцето, за  взрив  на чув­ството. Умението  на  авторката  да мисли образно и да чувства метафорично   е   безспорно.  Нейните   спонтанно   раждащи  се  находки  са  заре­дени  с изящество:

          Белна зъб над гръд, подпали мрака

          и коси. изпъна женски грях.

В повечето случаи става дума за истински открития: "песъчинка руса", "лумва крясък", "дрезгавина преуморена",”гъвкава виновност".

Любовната игра има своите нюанси. Тя наранява и възкресява, поглъща ни, прави ни единни и цялостни, превръща ни в руини, в съ­сипии. Вечната борба на мъжкото и женското начало е предадена от Анита невероятно точно и изразително:

          твоето леко приплъзване,

          моето гъвкаво бягство...

Лирическата героиня познава отровата на ревността, болката от охлаждането на чувствата, мъчителното съзнание, че друга жена вла­дее сърцето на любимия: тя неговите "мъжки сънища опложда"; тя е "ракия люта, скришна мъжка глътка", "огнен обръч". Тъмната   власт   на   жената   изкусителка   я  прави   желана,   носи   на   мъжа  забрава  и само­чувствие за сила, за способност да покорява и да владее, докато доскорошната любима е като светлина, която ослепява...

Предателството и измяната дълбоко нараняват сърцето. Споменът за скъпия човек, а може би и самият той има "вкус на отрова, на сълза и слънце". Горещите сълзи са се превърнали в "едничка капка сол". Разлюбената жена ще трябва да открие лек за страданието си, като намери опора в самата себе си, да надмогне болката си, да свикне със самотата, макар че "спомените се завръщат по заздраве­лите места".

Драмата е стигнала своя завършек. Кръгът е затворен. Но в ду­шата на читателя не остава потиснатост, а усещане за извисеност и духовна сила. В това се състои посланието на книгата - любовта руши, но и извисява. Благословен божи дар, който отключва извора на сърцето и го прави щедро и всеотдайно.

РЕЦЕНЗИЯ ЗА КНИГАТА

„ПРИКАЗКИ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО БЯХ”

 ОТ УНГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ АКОШ ТОРДОН

 В кратката бележка на издателство „Мора” към книгата четем: "Сякаш Фелини един прекрасен ден е седнал сред де­цата и обгърнат от фантастичните си видения, разказва на детски език за своето детство - такива са спомените на Акош Тордон за един малък провинциален град от 20-те години на нашия век. Сън и действителност, обич и страдание, притес­нение и бликнала радост обгръщат детето читател, докато преживява живота на едно малко момче от една отминала епоха. Очарователни таласъми, особени възпитателки германки, стари кухненски кътчета, летуване в началото на века в Пьощен, старомодно пътуване с влак населяват този пъстроцветен, за­владяващ и богат с интимността на преживяването свят. Илю­страциите на Ева Гал оживяват с образи от онова време тези така хубави, сякаш написани на един дъх приказки.”

Малко може да се прибави към тази кратка, но точна оценка за книгата на Акош Тордон, предназначена за де­ца от предучилищна и ранна училищна възраст. Авторът не само ни връща в годините на своето детство, но и възкресява све­та на възрастните, само че видян с детски очи. Това е постигнато с такава лекота, свежест и завладяващ хумор, че чита­телят изпитва истинско удоволствие от поредицата забавни истории, които изграждат книгата: „Приказка за щъркела” е всъщност един сън на малкия герой, в която чичо и леля Ондар уж правят гнездо за отгледания от тях щъркел, а сами се настаняват да летуват в него за удивление на цялата улица; „Приказка за госпожицата”, в която една от възпитателките на детето - толкова красива, че то я възприема едва ли не като фея - разочарова своя възпитаник и му внушава страх; „Приказка за таласъма”; „Приказка за крокодила”; няколко „Приказки за момиченцето, което по-късно стана моя майка”. И всички са написани така подкупващо, че читателят се зали­ва от смях, напълно пренесъл се в един детски свят, оживял чрез чудесните илюстрации на Ева Гал, които не са само до­пълнение към книгата, а неин равностоен компонент.

В други приказки малкият герой изповядва пред нас своите радости и тревоги: как се разболява само от мисълта, че може да подарят любимото му небесносиньо палтенце на ня­кое по-малко момченце; колко щастливи минути изживява в своя измислен свят, където се среща с танцьорката Кьотелина, с невидимия от едната си страна Аблакан и с други циркови артисти; как се разплаква от ужас, когато за първи път го завеждат на кино и ГИики "аус от екрана сякаш връхлита върху него, а след това се смее до сълзи, когато баба му разказва, че на младини и тя заедно с цялата публика е преживяла подо­бен страх от идващия насреща влак по време на прожекция и от огромните морски вълни, които карат зрителките в салона да наскачат и да запретнат до колене фустите си.

Акош Тордон умее с няколко характерни детайла да изгра­ди живи образи, да създаде атмосфера, да завладее читателя, защото всичко разказано от него е преживяно и усетено, а де­цата понякога се ориентират по-бързо и по-вярно в оценките си за хората и за нещата от възрастните.

„Приказки за момченцето, което бях” е книга с безспорни художествени достойнства. Тя трябва да бъде преведена на български език, като непременно се запазят оригинал­ните илюстрации. Позволявам си да направя още една препоръка,

при все че ще се увеличи обемът. Като имам предвид възрастта на читателите, за които е предназначена, смятам, че би било добре текстът да се отпечата с по-едър шрифт, на две колони и в друг формат.

СИН НА УЛИЦАТА И ЗЕМЯТА

За унгарската поезия Атила Йожеф е това, което е за нас Смирненски. Той е поет с оригинален талант. Неговите сти­хове поразяват с дълбоката си логична ми­съл и с блестящата си културна форма. Роден в беден работнически квартал на Будапеща през 1905 г., той отрано познава мизерията, която става негов верен спът­ник за цял живот. Малкият Атила пасе свине, прави детски играчки, продава вода в кината, мете общежитията. Майката пере чужди дрехи, за да изхрани него и сестрич­ката му, проявява трогателни грижи за тях. Към нея Атила изпитва най-нежна привързаност и ѝ посвещава прекрасни стихотворения. В едно от тях („Мама") поетът дълбоко скърби за смъртта ѝ и образът ѝ възкръсва в съзнанието му. Спомня си времето на детството, когато тя със скърцащ панер в ръцете се качва бавно към тавана, а той разплакан я моли да остави чуждите дрехи и да го вземе. Тя „на простора дрехите нарежда, без да хока”, без да го поглежда, те

            блестящобели шумолят над нея

            и плющят, летят и се люлеят.

Стихотворението завършва с вълнува­щия образ на отрудената жена, която пое­тът вижда като в балада:

            вятър сивите коси развява:

            тя в небето синка разтопява.

Умен и възприемчив, Атила Йожеф за­вършва гимназия като частен ученик. На 17 години пише поразително зрели сти­хотворения. Най-доброто списание на стра­ната публикува негови стихове. „Мене ме считаха за вундеркинд, макар че аз бях всичко на всичко един сирак…"

Следва  живот на невероятна нищета и редки успехи, на дарове на съдбата и без­пощадни удари. Богат литературен меце­нат помага на Атила да учи във Виенския университет, но дори и тогава поетът тряб­ва да продава вестници и да дава частни уроци. Той учи известно време в Сорбоната, където изпитва благотворното влия­ние на Франсоа-Вийон и Аполинер. Среща се и с немската поезия, но винаги остава повече или по-малко творец със свой облик. Запознаването с марксизма, меч­тите за справедливост, животът му, изпъл­нен с непоносима мизерия и гладуване, революционизират мисълта му и тя става могъщ изобличител на съвремието му. Атила Йожеф става член на Унгарската комунистическа партия, участва в не­легалната партийна работа. През този пе­риод написва най-хубавите си социални стихотворения: „Работници", „Социалисти", „Дунав", „Балада за капитала" и др.

Поетът създава прекрасни стихотворе­ния за живота на работниците, но той не е само работнически поет. В едно от своите стихотворения нарича себе си „син на улицата и земята”. В неговото творче­ство стене човешката мъка, издига се мъже­ствен призив за борба, защото на зе­мята „времето днес зрее" и братята работ­ници  и селяни са готови да заплатят с кръв щастието си.

Но мъчителната борба за съществуване довежда поета до тежко заболяване от ту­беркулоза. През 1933 г. в едно свое писмо той пише: „Заедно с жена ми ние вече дълго време гладуваме в пълния смисъл на думата... Почти всички наши вещи, в това число и завивките ни, са заложени… Ние не готвим, аз нямам обувки”.

Неслучайно втората му книга носи за­главието „Много болно". Един унгарски критик пише: „Болял го е целият му живот, цялото му същество. Родината му е била мащеха. Живял е 32 години и почти никога не е бил щастлив. Бил е при­лежен и не се е спасил от нищетата. Бил е блестящо образован, а с неговата съдба са си играли невежи глупаци. Бил е най-великият унгарски поет на епохата и все пак не той, а ловки псевдоталанти, парвенюта са били в центъра на вниманието на страната”.

И като завършек на личната му траге­дия - езиковите трудности са пречили светът да се запознае с красотата и богат­ството на неговата поезия. Оставяйки на Унгария и на света едно неголямо, но без­смъртно творчество, на 3декември 1937 г. Атила Йожеф слага край на живота си. Унгарската земя изпълнява горещата мол­ба на поета: „Родна земя, приеми ме в своето сърце, нека аз да бъда верен твой син…”.

          Отпечатано в сп. Родна реч” – бр. 1/1979 г.

                            “ЗАЕМАМ МАЛКО МЯСТО НА СВЕТА...”

                             Представяне на стихосбирката на Свежа Дачева

                             “Дордето с тръбен вик отвърна” 

Запознах се със Свежа Дачева в Русе през 1977 г. , когато беше 23-годишна млада жена. Тънка, слабичка като момиче, макар и вече майка на две деца. С екзотично лице, със зелени очи, ко­ито привличат и се запомнят. Тогава прочетох и няколко нейни стихотворения. Най-поразяващото в тях беше необичайната чувствителност и странната образност.

Например:

Размахваше вятърът

обсипана с хубави сънища шапка...

А ето как беше усетена змията от младата авторка:

Спря се и изчезна,

тънка и нехайна,

като пламък жива

и внезапна.

И другаде:

Дрипава крадла докосна

вратата, небрежно притворена.

Белият смях на жена разсече на две

клетата дрипава крадла.

Не мога да устоя на изкушението да ви прочета изцяло едно от ранните стихотворения на Свежа:

Огледалото каза: Сложи

на своята нежна шия

блестящата надменност за огърлица –

да стяга пламъка на твоя глас.

На разкоша цветето закичи

върху червената рокля на възмездието,

до ярката птица на сърцето.

Стихосбирката “Додето с тръбен вик отвърна”, в която са включени творби, написани в периода от 1970 до 1993 г., е ця­лостно представяне на Дачева. Поетесата е извървяла дълъг твор­чески път. Всяка истина в стиховете ù е изстрадана, родена от прозренията ù. Без дидактичност, все по-просто и класически започват да звучат изречените от Свежа мисли - присъди за света и за самата нея:

Живота на дърво покрай света живея...

---

Така болеше, докато пораствах!...

---

Недей насилва сътвореното от тебе

да блести,

ако самият ти не светиш!...

     Свежа не е загубила своята оригинална чувствителност и метафоричност, които изведнъж с пълна сила пробиват шлема на годи­ните и заблестяват многобагрено:

Гущерче, замряло

върху топлия камък

под меча на слънцето

се разпръскваш

в пламтящи кристали

и пак се събираш

в рисунъка точен

на своето тяло.

А старицата от едноименното стихотворение, “която живее всеки миг във есента”, има “шапка от съсухрено листо”, “като дъждовен облак пардесю”, “обувки с багра на презрели вишни”. Мирис строг на нафталин излъчват нейните “спокойно легнали много пролети/ във гардероба скърцащ на паметта”". Нещо от Емили Дикинсън по мощ и по живописност се усеща в това стихотворение.

Неслучайно другата любов на Свежа е живописта — тя рисува с увлечение. С удоволствие се отдава и на приложните изкуства.

Настръхналата тревога на майката, готова да хване за ръка децата си и да побегне с тях от илюзорността и притворството на този свят; топлото чувство на едно голямо дете, каквото е пое­тесата, когато се връща назад във времето, за да изживее отно­во своето детство, да се срещне със скъпите на сърцето ù баба и дядо; мъчителното чувство, че се е разминала с баща си, и от­чаяната надежда, че там горе, в небитието, някога ще се срещнат отново, сега вече истински; усещането за невероятната мощ на морето – “пулсираща и глухо тътнеща стена”; мъдрото разбиране, че е неизбежна самотността на хората, “които живеят в центъра на светлинното петно на смисъла” - не съм в състояние да отделя достатъчно време и внимание на всичко, което прави книгата на Свежа Дачева значителен литературен факт.

Иска ми се да ви прочета част от едно нейно писмо: “Мисля, че самотата е естественият сладко-горчив плод на един живот в търсене, само че и тя може да бъде различна. Моята самота, от чувството, че съм зазидана в изградена от самата мен гробни­ца, се превърна в огромно, населено с цветове и форми космично пространство. Един вид абстракция на градината от детството ми, в което откривателствах. Така в мен сякаш се затвори един кръг и може би това е, което сега ми носи чувство за пълнота и радост. Вече откривам, без да търся, защото съществувам в центъра на всичко, което се случва”.

Позволете ми да завърша впечатленията си с едно стихотворе­ние, което според мене е великолепен вътрешен портрет на автор­ката:

Заемам малко място на света.

Най-близкия супермаркет,

едно легло,

един балкон, окъпан в слънце,

над който квартируват

врабци и бели облаци...

Понякога тук каца уморена пеперуда

и си почива,

додето аз се радвам на ливадите,

които носи

върху крилцата си трептящи.

По-често идва мъничка пчела,

но винаги си тръгва разгневена

от моето безделие...

Заемам малко място на света.

Една разходка късна

по плажовете пусти,

            когато със въздишка

се отърсва от деня морето...

Привечерната песен

от синя светлина

приспива облаците и врабците...

Една благословена книга, във която

нищо не се случва,

прелива от очите във душата ми.

Благодаря ви за вниманието.

27 април 1994 г., София